неделя, 13 октомври, 2019
Начало / Общини / Община Крушари

Община Крушари

Категория: Общини


Населено място: Крушари


Адрес: ул. „Девети септември” № 3 "а"


Телефон: +359 5771 20 24


Факс: +359 5771 21 36


Имейл: krushari@dobrich.net


Facebook: Крушари


Web: http://www.krushari.bg/

ИнформацияЗабележителностиАдминистрация

История
Преди повече от 1300 години в Добруджа, на мястото, където днес е разположена Крушарската община, в това прекрасно кътче, вплело ведно богата история, неповторима култура и уникална природа, се слага началото на днешна България. В тази земя, разположена на кръстопът между Изтока и Запада, „врата” между Европа и Азия на Балканите, си дават среща различни племена и народи, живели за кратко или за по-дълго тук, избрали равнината за свой дом, и оставили своите следи.Люлка на българската държавност и нейното величие, земята на владетеля Добротица е не само мястото, където през VIIвек се ражда България и българската народност, но и земята, която ни напомня кои сме и откъде идем, и пази живителните корени на българския дух; уникално кътче; в което човек може да се върне към началото, да тръгне по пъстрата пътека на българската традиция, извървяна от добруджанци през вековете; да преоткрие красотата на сътвореното и съхранено и до днес самобитно народно изкуство, обичаи, фолклор.


В традиционното наследство на Крушарския регион се оглеждат и превратната историческа съдба на Добруджа, и сложната политическа конюнктура, и динамичното етнокултурно развитие на областта.Времена на опустошение след османското нашествие през XIVв., на разорение и асимилаторски натиск, колонизация и ислямизация, непрекъснати руско-турски войни през XVIII– XIXв. и обезлюдяване, се редуват с периоди на относително политическо спокойствие, ускорена колонизация, активни миграционни движения към региона, издигане на неговата стопанската значимост, като въпреки всички преломни събития, континуитетът на българското население се запазва
В хронологически план миграционните процеси в Добруджа, отнасящи се и за населението в Крушарския край, преминават през няколко основни етапа. Първият етап обхваща времето от началото на османското владичество до края на XVIIв.Като общ за цялата област етнодемографски процес се очертава значително намаляване на християнското и увеличаване на мюсюлманското население. С османското нашествие и началните векове на робството се свързва и първото по-масово движение на българи от север на юг, при което изселници от Североизточна България, главно от Шуменско, преминават Балкана и се установяват в Тракийската низина. През следващите векове се наблюдава обратен процес, при който т. нар. “загорци” се преселват вторично на север, към Русия и Бесарабия, като още по пътя си част от тях се установяват в Добруджа и в някои селища от Крушарско, а други по-късно се завръщат и отсядат тук.
Следващият етап на активни миграционни движения, обусловени преди всичко от външно-политически фактори, обхваща времето от края на ХVIIIвeк до 30-те години на XIXвек По време на руско-турските войни от 1768–1774г. и 1787–1791г., 1806– 12г. много семейства напускат домовете си и се отправят към Влахия, Молдова, Русия, но най-масовият изселнически поток – около 100 000 души, е породен от войната 1828– 1829г. Изселниците, предимно от Югоизточна България /в по-голямата си част от Тракия/, увличат със себе си и значителна част от добруджанското население. Само няколко години по-късно част от тези българи поемат обратния път от Бесарабия и се установяват в Добруджа.
През следващия период – от 30-те години на XIXвек до Освобождението през 1878г.,постепенно се създават условията за един нов етап на относително политическо спокойствие, ускорена колонизация и издигане стопанската значимост на региона. Променя се етнодемографският му облик, като основният преселнически поток, чрез който се увеличава българското население, идва от Шуменско, Провадийско, Балкана и Тракия. Последният етап обхваща времето от Освобождението до средата на ХХ век, като този период се характеризира с изселване на мюсюлманско население, активно вътрешно движение на българи в областта, като най-масов характер има преселението от Северна Добруджа през 1940–41г.
Така очертаните миграционни процеси обхващат и населението на Крушарския край. Сложно съчетание от географски, икономически, политически и други фактори от края на XIVв. до средата на XXв. довежда в региона заселници от различни краища, търсещи спасение или работа, временно препитание или постоянен нов дом. Различни етнически, етнографски групи, етнорелигиозни общности живеят в продължение на векове в тесен контакт, срещат се и си взаимодействат различни култури, преплитат се съдбите на цели селища, родове, отделни човешки преживявания; създават се условията за изключително разнообразна в културно отношение традиция; реди се пъстрата етнодемографска мозайка на региона. В тази изконна българска земя ще срещнем потомците на преселниците от Тракия и Балкана, Македония и Северна Добруджа, Бесарабия и Молдова и откъде ли не още…
В повечето селища населението е смесено и се състои от различни етнографски групи. Сред сравнително новите заселници най-многобройна е групата на тракийците, преселници от Сливенско, Ямболско, Старозагорско и др. Особено важно място заемат балканджиите, дошли от Еленско, Габровско, Дряновско, Търновско и др. Към балканджийското население се отнасят и котленците. Сред тях най-многобройна е групата на котленските овчари, установили се със своите стада в добруджанската равнина, както и заселници след пожара в Котел 1894 г. Амалгамата от етнографски групи се допълва с преселници от Шуменско, Провадийско, Разградско, Русенско, Одринско и др.
Многобройна е и групата на преселниците от Северна Добруджа. Следвъзвръщането на Южна Добруджа към България през 1940г. те се установяват компактно в различни селища на областта. От общо 67000 преселници 1080 души /206 семейства/ се установяват на територията на днешната Крушарска община. Съставът на това население е доста пъстър, но всъщност в основната си част то е от Шуменско, Провадийско, Тракия, Балкана и различни места на Югоизточна България. Изселили се след руско-турските войни от първата половина на XIXвек, тези българи пребивават известно време в Бесарабия, по-късно се завръщат обратно към родината си и се установяват в Северна Добруджа.
Повечето селища в територията на днешната община Крушари са основани през периода на османското владичество. Писмени сведения за това откриваме в различни османски документи от XVI– XVIIвек – регистър на джелепкешаните, описи за събиран поголовен данък /джизие/, регистри за юруците и др. В края на XVIIвек съществуващите села имат турско-мюсюлмански облик, като тази тенденция се запазва и през следващото столетие. След Одринския мир от 1829г. значително се увеличава българското население в Добруджа, постепенно етнодемографската картина се променя и се утвърждава българският народностен облик на региона. В цялата област тогава българите са 134 331 души, следвани от турците – 106 830. В селата и градовете живеят също и румънци, татари, цигани, гърци, арменци, евреи и др. Такава етническа пъстрота е характерна и за Крушарския край, като през различните периоди процентното съотношение между отделните групи население варира. Както в миналото, така и днес, християнството и ислямът са основните вероизповедания в района.
За първи път село Крушари /Армутлий/се споменава в османски документ от 1526–1527г. под името Армудлуджа. Вероятно тогава са и първите стъпки към заселването, което съвпада и с началния период на турската колонизация на Североизточна България. Данни за селото има и в османски данъчен регистър на джелепкешаните /овцевъди/. Там то е записано с две махали – Ардлу и Артугмишлер, които се отъждествяват с днешното Крушари. В регистъра на юруците от 1584г. /турски пастири/ е отбелязано с името Армудлу. В османски документ от 1676г. се споменава и съседното село Параджик /Бистрец/, което вероятно се е числяло към съществуващото вече Армутлии. Началото на новия период в живота на селото е свързано с 1810г. и заселването на двамата братя Бойчо и Стоил Стоянови, дошли от с. Ковчас, Тракия, и наричани рупци. През 1828-1829 г. през Добруджа минават кервани на изселници от Стара планина и Източна Тракия, тръгнали към Бесарабия заедно с руските войски. Към тях се присъединяват и жители на с. Крушари. Престояли няколко години там, те се връщат, но намират само пепелищата на своите къщи и започват отново да градят своите домове и своя живот в родината. По-късно тук идват и семейства от Одринско, Новозагорско, Дряновско, Котленско, Търновско, с. Червена вода, Русенско и др. За втори път жителите на Крушари тръгват след руските войски в края на Кримската война /1853 – 1856 г/, озовават се в околностите на Бендер, където престояват няколко години. След Кримската война тук идват татари, които обаче се изселват след Освобождението. През 1873г. селото се споменава с името Армутлъ, намира се в каза Силистренска и има 19 немюсюлмански къщи, които най-вероятно са български. През 1875г. в региона идват българи от Одринско,които се заселват в селата Крушари, Земенци, и Бистрец, като в последното идват българи и от Върбишко. По време на Освободителната война 1877–1878 г. населението е подложено на грабежи и издевателства от страна на фанатизирано мюсюлманско население, поради което християните забягват в българските села около Тулча. Завърнали се след кратък престой в Северна Добруджа, те отново намират своите домове разрушени и отново започват да градят върху развалините. Преди Освобождението селото е включено в Хаджиоглупазарджишката каза. В периода от Освобождението през 1878г. до 1906г. то е седалище на община с 9 села: Армутлии, с Азаплар/Дяково/, Ерджии, /Земенци/, Кокарджа /Загорци/, Параджик /Бистрец/, Бараклар /Бакалово/, Каракъшла/Зимница/, Кючук ахмед /Надежда/, Хась Кюселер /Телериг/. През 1914г. селото е почти изцяло българско и има 628 жители, от които 599 българи, 14 цигани, 3 гърци, 3 турци, 2 арменци, 5 албанци, 2 ромъни. В основата на наименованието стои думата армуд, армудлу, което означава круша. През 1927 г. румънците го наричат неофициално Переш, което в превод от турски означава също круша. Вероятно селището е възникнало на терен, осеян с круши. На 27.06.1942г. село Армутлии е преименувано на Крушари.
Село Лозенец/Кара баглар/ се споменава още през 1573г. в данъчния регистър на дежелепкешаните под името Кара Балулар, а по-късно е отбелязано и в документи от 1676 г. През 1873г. то е включено в каза Хаджиоглупазарджишка /Добричка/ с 18 мюсюлмански къщи. Думата баглар /от персийски/ означава лозя, тоест името на селото може да се преведе “черните лозя”. В западната част на селото някога имало много лозови насаждения с черно грозде. Съществувала и стара крепост, известна
като “Асъркале” /”асър” – крепост/. Другото предположение за етимологията на името е Кара Абалар – тоест черни аби, и вероятно е свързано с облеклото на дошлите от планините на Албания хора. В основната си част населението се състои от преселници от Шуменско, като има и заселници от Котленско, Габровско, Троянско, Хасковско, Чирпанско и др. През 1914г. в Лозенец живеят 405 души, от които 244 българи, 98 турци, 21 румъни, 20 цигани, 19 немци, 2 гърци, 1 сърбин. Новото име от 1942г. също е свързано с развитото в миналото лозарство. С указ от 29.12.1959г. със село Лозенец се слива село Стрелец /Омур кьой/. Първите писмени сведения за село Стрелец са от 1526–1527г. В периода от 1732г. до 1786г.селото се споменава в 9 различни документа под името Узун Омур. Легенда разказва, че първият заселил се тук бил Емир Исмаил. През 1873г. селото е записано в каза Хаджиоглупазарджишка като Омердже и има 39 мюсюлмански къщи. Името може да се преведе като “кладенецът на Омер” или “селото на Омер”. През 1942г. е преименувано на Стрелец, а по-късно е слято със село Лозенец.
В най-ранен писмен източник село Северци /Мурсалкьой/се споменава през 167 г. с името Мюрсел факих и има 5 къщи. В периода 1732 – 1789г. то се среща в различни документи с името Мюрсел куюсу. През 18г. е включено в каза Хаджиоглу Пазарджик и има 4 мюсюлмански къщи. Думата “мюрсел” означава праведен, пророк, а куюсу – кладенец, тоест името може да се преведе като “кладенецът на пророка”. Селото е заселено основно след Освобождението с преселници – главно овчари от Котленско и градинари от Еленско.Местното турско население не се изселва масово след 1878г. През1914г. селото има 468 жители – 280 турци, 114 българи, 69 цигани, 4 арменци, 1 румънин. В края на 20-те години на миналия век, по време на румънската окупация, тук се заселват български фамилии от севернодобруджанското село Каталой. След възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940г. тук идват българи от останалите под румънска власт села Истрия, Гаргалък и Камбер.За произхода наднешното име на селото има следните предположения: първото е свързано с местоположението – селище, разположено на север, а второто – място, където духа севернякът и има големи преспи сняг през зимата, наподобяващи студения север.
Село Телериг /Хасъьоселер/ е записано в турски данъчен регистър на джелепкешаните /овцевъди/ от 1573г. под името Кьоселер. За възникването на селото има интересна легенда. Преди основаването на трите съседни села – Телериг, Зимница и Огняново, по тези места дошла жена с тримата си сина. Те не се спогаждали и затова разделили имота на три части и създали три отделни села. Там, където се установил големият син, възниква село Кьоселер – селото на безбрадите, понеже бил кьосе – тоест без брада. Понякога към основното име се прибавя и представката “хасъ”, което се превежда точно, напълно, тоест село на напълно, точно безбрадите. А малкият син, известен като Кючук Ахмед, създал село със своето име, наречено по-късно Огняново. Майката останала в третото село – Зимница. През 1873г. село Кьоселер е включено в Силистренска каза, има 50 мюсюлмански къщи и подчертано турски облик. След 1881г. идват българи от различни селища на Северна Добруджа, Сливенско, Котел, а някои и от Македония. Част от мюсюлманското население са заселници от Казахстан. През 1914г. селото има 1410 жители: 744 турци, 552 българи, 67 татари, 25 цигани 3 гърци, 19 арменци. Българският етнически елемент се увеличава и със заселници от с. Кайнарджа, Силистренско, поради което и една от махалите е наречена Кайнарджанската. През 1940г. тук идват преселници от Тулчанско, Северна Добруджа. От 1942г. селото носи името на хан Телериг.
Старото име на селоЗимница е Кара къшла. За името могат да се дадат няколко тълкувания кара – черен или каръ – жена, къра – полски . А къшла може да се преведе и като кошара, зимовище, стопанство. Тоест името на селото може да се преведе на български като “полска кошара” или “кошарата на жената”, “черна кошара”. Румънските власти го наричат “Стъна кадъней” – първата дума означава кошара, а втората – кадъна, жена. Наименованието Зимница е приблизителен превод на турското наименование – като синоним на зимовище, място за зимуване или като зимница – тоест зърнени храни, посяти през есента. До 1888г. в селото живее предимно мюсюлманско население. Българските заселници тук идват главно от Дряновско, Габровско, Ямболско. През 1914г. селото има 796 жители, от които 560 българи, 150 турци, 58 цигани, 28 татари.
Първите писмени сведения за село Ефрейтор Бакалово /Бараклар/се откриват в османски документи от 1526 – 1527г., където се споменава мезрата Барак куюсу. В регистъра на джелепкешаните от 1573г. Бараклар е записано като селище с 4 къщи. Името идва от “барак” – космат, рунтав, на диалект – къдраво, малко куче. В миналото тук е било добре развито овцевъдството, за което спомага изобилната паша и вода. Стадата се пазели от големи, рунтави кучета, наричани “бараци”. Основната част от населението са преселници от Балкана. Част от мюсюлманското население в Бакалово е дошла от Казахстан. През 1914г. в селото живеят 459 души, от които 419 турци, 18 българи, 16 цигани, 6 арменци. Патрон на селото през 1942 г. става един доблестен български воин – Никола Стойков, останал във военната история с фамилното си име Бакалов. Участник в Първата световна война, загинал на бойното поле през 1916г.
В регистъра на джелепкешаните от 1573г. село Огняново /Кючук Ахмед, Надежда/ е записано с името Кючюк Ахмедлер и има 66 мюсюлмански къщи. В превод името означава “кладенецът на малкия Ахмед”. През 1888г.селото е изцяло българско и има 339 жители, дошли от силистренските села. Част от българите са преселници от с. Куйджук, Старозагорско.През 1899г. селото получава българското име Надежда в чест на българската княгиня, сестра на Борис III. Селото се споменава в “По жицата” – един от най-известните разкази на певеца на Добруджа – Йордан Йовков, и остава завинаги в българската литература. Името Огняново според повечето жители е свързано с Бойчо Огнянов – главния герой в романа на Иван Вазов “Под игото”.
Село Габер /Гюргенлий/е записано в регистъра за данък авариз от 1676г. Състояло се е от 8 мюсюлмански къщи. През 1873г. то има вече 30 мюсюлмански къщи и е включено в каза Силистренска. Част от мюсюлманското население идва от Казахстан. Българите се заселват тук след 1888 г. и са основно от Северна Добруджа. През 1914 г. селото има 748 жители: 366 турци, 349 българи, 23 цигани, 7 арменци, 3 татари. Името е свързано с големите габърови гори в околността и може да се преведе като габърова гора.
Село Загорци /Кокарджа/е споменато е в известния турски данъчен регистър на джелепкешаните /овцевъди/ от 1573. като Кокарджа куюсу Иса, както и в данъчен регистър от 1676 г. с името Кокарджа. През 1873 г то се отнася към Силистренска кааза и има 8 мюсюлмански и 6 български къщи. Първото име на селото е свързано с дребния хищник пор. В основата на днешното име е понятието “загорец”, което означава жител на областта зад гората, зад планината /Стара планина/. В миналото думата гора се е използвала като синоним на планина, а земите на север от Стара планина са наричани Загора, Загоре. Първите преселили се още по време на османското владичество българи идват от Старозагорско, Новопазарско, Сливенско, Ямболско, Габровско. Едни от първите заселници са представители на фамилите Маринови, Карагеоргиви, Михалеви, Катранджиеви и др.До 1888г. Кокарджа има предимно турско-татарски облик, като етнодемографската картина съществено се променя в началото на ХХ век. През 1914г. селото има 656 жители, от които 460 българи, 84 турци, 84 татари, 24 цигани, 4 евреи.
Основен фактор, определящ облика на дадена етнографска област, е поминъкът на населението. От средата на ХIХ век първостепенна роля в стопанския живот на Добруджа заема земеделието, което очертава условията за развитие на Крушарския регион, формира икономическата среда за интеграция на различните групи население и функциониране на народната култура, и остава и до днес дълбоко свързано с бита и душевността на добруджанеца. Неслучайно чужди пътешественици, минали по нашите земи през XIXвек, с възхита отбелязват, че “от всички качества, които отличават българския народ, неговият вкус и способност за земеделие са най-забележителни, а между различните народи, които населяват европейска Турция, българите се смятат за най-добри земеделци.”
Традиционното земеделие обхваща няколко основни отрасли – полевъдство, градинарство, лозарство, които, макар и тясно свързани, имат своето специфично стопанско значение и развитие в отделните селища.
При заселването си през втората половина на XVIIIи началото на XIXвек българите намират огромни площи пустеещи земи и разработени полета. Те създават обаче и нови ниви, като разорават с плугове пасища и целини или правят “коренеж”/ изсичане и разкопаване / на гористи местности. За целесъобразното обработване и естествено плодородие на твърдата и трудна за оране добруджанска почва в селата е въведена т. нар. “двуполна”система, при която половината от обработеното землище “почива” и се използва за паша на добитъка, а при засяването на нивата се редуват “зимница” /жито, ечемик и др./ и “летница” /овес, царевица, фий и др./ Каква важна роля е заемало земеделието като поминък на населението в началото на ХХ век можем да разберем, като посочим, че през 1911 г. например 89 % от цялата площ в Добруджа са засетите зърнени храни и варива. След Освобождението през 1878г. се използва “триполната“ система, като се намалява времето за “почивка” на нивата и повсеместно се прилага сеитбообръщението. Основното производство са зърнените храни – пшеница, ечемик, ръж, просо, овес. Неслучайно Добруджа се нарича “житницата на България”. След Първата световна война започват да се отглеждат и редица индустриални култури – слънчоглед, соя, фий. До началото на ХХ век традиционните оръдия за обработване на земята са дървеното, кривовоищно рало /наричано ралу, уралу, уралица/ и плугът. Голямото количество земя, уедрената форма на владение, спецификата на почвата в региона налагат ускореното модернизиране на земеделието и по-бързото навлизане през 30-те години на ХХ век на нови, модерни за времето си, фабрични оръдия на труда – железни плугове и брани / “буруни”/, жътварски машини, локомобилни вършачки.
Според вида на отделните култури се засява през пролетта и през есента, като за особено подходящи се считат календарните празници Симеоновден, Кръстовден, Петковден. Сеитбата като начало на целия селскостопански цикъл е съпроводена с извършване на редица ритуали и стриктно спазване на определени забрани. В семето, приготвено за първия ден, се оронва жито от миналогодишната „брада”, прибавят се предмети и растения, които според народните вярвания имат стимулираща и предпазваща сила – гребен, червен конец, сребърни монети, черупки от червени великденски яйца, лук, чесън, ябълки, орехи и др. Предпазваща практика е и посипването на жар и пепел около колата със семето. Рано сутринта невестата, облечена с празнични дрехи, закичена със зелена китка, приготвя погача и варена кокошка за сеяча, а рогата на воловете окичва с малки кравайчета. С пристигането си на нивата стопанинът, обърнат на изток, към изгряващото слънце, издига високо питата – да е високо житото, а после я търкаля по първата бразда и с благодарност, и молитва към Бога и към земята кърмилница, изяжда къшей от хляба, а другата част заравя на нивата. Хвърлянето на първите шепи семе е съпроводено с благословии – да раждат повече нивите, сити да са хората, да се радват на труда си. Остане ли семе, то се разпилява навсякъде и не се връща в дома – да не се „връща” берекетът. По традиция портите на къщата остават отворени до завръщането на стопанина. Вечерта цялото семейство го посреща тържествено и се събира около богата трапеза, на която почетното място е отредено на сеяча.
Най-важният и чакан момент от земеделеца е жътвата. Млади и стари излизат на нивите, за да ожънат обширните посеви. Недостатъчната работна ръка налага идването на жътварски дружини от Балкана /Еленско, Котленско, Търновско/ До началото на ХХ век всяко лято 50 – 60 хиляди жътвари от различни краища идват в Добруджа, за да помогнат при прибиране на реколтата. Основните жътварски инструменти са сърпът, паламарката /дървена ръкавица за предпазване/ и косата. На хубав ден, обикновено понеделник, заженва пръв този, който има лека ръка, комуто работата спори. „Бог напред и ние след него” – благославят жътварите и хвърлят два-три класа пред себе си, а за да не ги боли кръстът и за да спори работата, се опасват с пояси от сплетени житни класове и специална трева – спорниче. Ожънатото жито се слага на ръкойки. Повсеместно разпространен е обредът „изправяне на първия сноп”. „Тая година едва те дигам, ама догодина хич да не мога да те дигам” – нарича стопанинът и изправя завързания с червен конец сноп. А на хармана снопите се складират на големи кладни /купени/. Намирането на т. нар. „цар на нивата” /чаталест клас/ обикновено се приема като знак за богат урожай. Познат във всички селища е обичаят „изплитане на брада”, с който се бележи края на жътвата. Избират се хубави, едри класове, разположени един до друг, разкопава се около тях със сърпове и паламарки и млада, сръчна жътварка, сплита класовете, като усуква в плитката червен и бял конец, скилидка чесън, сребърна пара. Върху готовата брада жътварите си измиват ръцете и изтърсват трохи хляб и сирене. Според местните обредни практики „брадата” или се отрязва и поставя в дома – до огнището, до иконостаса, в хамбара, или се оставя на нивата, като класовете се навеждат към земята. А дойде ли ред отново за сеитба, няколко класа от брадата се оронват в семето. Около нея се изпълняват различни ритуали – жътварите се търкалят – да се „натъркалят” снопите през следващата година, играят хоро. Накрая благославят за плодородие и, застанали с лице на изток, към слънцето, те хвърлят през рамо сърповете. В зависимост от това как ще паднат и накъде сочи острата част, гадаят за здраве и женитба. „Айде, ниво, да помага, Бог, догодина, по-голяма брада, по-голяма рода” – благославят жътварите и се прощават с нивата. Возитбата на снопите е празник за земеделеца. Всеки стопанин украсява воловете и каруцата със зеленина, цветя, китки, а момите, облечени с най-гиздавите си премяни, се качват на колите, за да ги види цялото село. Стопанката посреща жътварите с пълен с вода бакър, украсен с червен конец и здравец – да се лее житото по вода, здраве да има и плодородие.
Отново на хубав ден – понеделник или сряда, на определено, подготвено предварително място – харман, започва и вършитбата. Основните оръдия са диканята, каменните и дървени валяци, наричани още явърлак,чукан, тукмак, ромел. Широко разпространениеима и вършитбата с хергеле. Цялото хергеле /от 10 – 20 и повече коня/ се пуска да тича свободно в затворения харман, а опитният хергелджия направлява животните. Тази практика е широко разпространена в Крушарския край чак до 20-те години на ХХ век. От първия и последния харман не се дава жито на заем – да не се „даде” берекетът. При приключване на работата се коли жертвен петел. С хляба, омесен за първи път с новото брашно, са свързани две основни практики: да се пусне във вода малка питка – за осигуряване на влага за посевите и да се лее житото като вода, и да се раздаде на близки и съседи – за здраве и благоденствие.
Особено опасна за реколтата в безводна Добруджа е сушата. Повсеместно разпространение в целия регион имат обичаите за дъжд – Пеперуда и Герман. Изпълняваните ритуали се практикуват или еднократно, в края на месец май, или неограничено, при настъпила суша, когато дъждът е необходим за посевите, като свободната практика е характерна предимно за преселниците от Тракия. Главното обредно лице в първия обичай е пеперудата – чисто момиче, недостигнало полова зрялост, а останалите участнички, на възраст 12–13 години, са наричани пеперударки. Те са обикновено боси, облечени само с дълга бяла памучна риза, и обкичени на кръста и главата с клонки и зеленина – базак, бъз, лапад, коприва и др. Групата обикаля къщите и навсякъде изпълнява специални обредни песни. Във всеки дом девойките играят своя ритуален танц, като стопанката залива пеперудата, двора и стопанските постройки с вода, а накрая изнася в сито брашно – дар за момичетата. След това ситото се търкулва и по начина, по който падне, се гадае за плодородие. Навсякъде обичаят завършва с къпане на пеперударките на реката или чешмата, а зеленината от облеклото се хвърля във водата. В повечето села в същия ден или няколко дни след това се изпълнява и обичаят Герман, като участнички обикновено са същите момичета. Сред преселниците от Северна Добруджа се среща и наименованието Калоян. Основен момент е изработката на кукла от кал, която представлява малка мъжка фигура – 30-50 см, с ясно изразени полови белези. Германчо се поставя между 2 турски керемиди, които му служат за ковчег, в ръцете му се поставя свещ и зеленина, след което обичаят следва основните моменти от истинското погребение – оплакване, погребване, трапеза и следпогребални обичаи. Оплакването на “мъртвеца” винаги посочва причината за смъртта – сушата, като се акцентира на бедственото за земеделеца безводие и молбата за дъжд. Германчо се погребва в нивите, градините, край река. На 40-я ден куклата се изравя и се хвърля във вода, а ако преди това е завалял дъжд, ритуалът се изпълнява веднага. Обичаят се практикува чак до средата на ХХ век.
Свързани с древни представи и вярвания, трудовите обичаи и ритуали имат един общ смисъл – осигуряване на богата реколта, благодарност към земята, която дарява хората със своята щедрост, надежда, че трудът на стопаните ще бъде отново възнаграден с най-богатия, най-ценен и вълшебен дар – Хляба.
До средата на XIXвек първостепенно място в стопанския живот на Добруджа заема животновъдството. За развитието на този отрасъл способстват благоприятните природни и икономически условия, обширните гори и пустеещи земи, екстензивното земеделие. В миналото големи стада от овце, коне, говеда оживявали безкрайната равнина и зиме, и лете. В началото на ХХ век в Южна Добруджа на 1000 жители се падат средно по 2880 овце, 252 коня, 650 глави рогат добитък.
Най-важно значение за добруджанското население има овцевъдството. За това свидетелстват не само статистическите данни, но и наименованията на множество селища – например Каракъшла /с. Зимница/. В зависимост от начина на отглеждане на животните този поминък има две основни форми – дребнособственическото и котленското овцевъдство. Когато през първите десетилетия на XIXвек овчарите от Котел, Градец, Медвен, Жеравна и други селища на Балкана напускат “Долното поле” и започват да се установяват трайно с многобройните си стада в Добруджа, те имат вече една завършена форма на организация, която намира в новите условия само благоприятна почва за по-нататъшно развитие. Котленската къшла в своята икономическа и социална същност представлява по-малко или по-голямо сдружение на дребни собственици овчари /20 – 30 и повече на брой/, продиктувано от общите интереси на стопаните за изхранване и опазване на стадата, млекопреработване и продажба на продуктите. Собственикът на най-голямото стадо, наричан кехая, оглавява цялостната стопанска дейност на къшлата, води сметките и се грижи за справедливото разпределение на разходите и приходите. Два пъти през годината – на Гергьовден и Димитровден, се прави лъчитба /отделяне на стадата/, пресмята се масрафа /разноските/ исе разпределя печалбата. През първите години от своето пребиваване в Добруджа котленските овчари наемат сгради, но скоро започват да строят и свои собствени къшли с всичко необходимо за стадата и хората – саи за овцете, стаи за овчарите, помещения за мандруване, складове и т.н. Своя най-голям разцвет котленските къшли бележат в периода между руско-турската война от 1828 – 1829 г. и Кримската от 1853 – 1856 г., а мазното добруджанско тулум сирене, питите кашкавал, вкусна създърма, не само задоволяват потребностите на местното насление, но са прочути навред и намират отличен пазар в редица селища на тогавашната империя. Многобройни са къшлите в тогавашната Хаджиоглупазарджишка околия. Чужди пътешественици, минали по нашите земи, описват богатите пасища с хиляди овце на предприемчивите овчари.
В новите обществено-икономически условия след Освобождението на България овцевъдството постепенно отстъпва своето първостепенно място в стопанския живот на земеделието, утвърдило се като основен поминък на населението.
Конят в Добруджае на особена почит. На него е посветен и един от големите календарни празници – Тодоровден, наричан Конски Великден. Важността на коня в бита на населението, дълбоката и силна привързаност между човека и красивото животно, е великолепно отразена в творчеството на Йордан Йовков. По българските земи единствено в Добруджа съществува степна форма на развитие на коневъдството, при която е прилагано иарканно улавяне /въже с примка/ на животните. Конете са отглеждани в големи стада, наричани хергелета /ергелета/, и са използвани само за вършитба, като в студените зимни дни са прибирани в дамове и саи. Свободно пасящите “хергеля”се срещат в Крушарския край чак до 40-те години на ХХ век. След Освобождението конят напълно измества едрия рогат добитък като впрегатна сила в целия стопански живот на населението, а бързо развиващото се коневъдството е все по-широко застъпен поминък в региона.
Любимо стопанско занятие за добруджанеца е пчеларството. Добрите природни условия за паша на пчелите благоприятстват отглеждането на кошери във всяко село. Характерни за областта са старинните конусовидни куполести тръвни /кошуве/ – изплетени собственоръчно от стопанина кошери, направени от скребър, върбови клони, измазани отвън и отвътре с глина и говежди тор. Употребяват се и дънерни кошерища – стубли, покрити отгоре с парче рогозка или дъска. “Качулки“ от трева върху тръвните предпазват през зимата пчелите от измръзване, а лятото питите от разтопяване. При благоприятни за паша години от един кошер могат да се извадят 70 – 80 и повече кг мед. По-широко разпространение пчеларството има в села със старо местно население. А в гористите местности е познато и дивото скално пчеларство.
Макар и добавъчен поминък, лозарството има своите традиции предимно в села с преселници от Балкана /например село Загорци/. То е било препитание и за заселилите се в село Лозенец българи, дошли от Котел, Чирпан, Хасково. Отглежданите от жителите черни лозя определят и името на селото – Карабалар. Почти всеки стопанин е имал 1 – 2 дка лозе. Липа, зайбер, арджилян, индижена са само част от традиционните добруджански сортове грозде. Гроздоберът обикновено е в края на септември и началото на октомври. Счита се, че докато не мине Кръстовден /14септември/, гроздето не е готово за вино. Навсякъде зърната се тъпчат с крака, а ширата се събира в дървени съдове и се оставя да ври /ферментира/ около 20 дни. От джибрите обикновено наесен се вари ракия. Сред преселниците от Северна Добруджа е предпочитано по-сладникавото вино, за производството на което в отделни селища се практикува тъпчене на гроздето в чували и пресичане на ширата. Виното е традиционна за добруджанеца напитка и присъства на трапезата, наред с хляба, и в делник, и в празник.
Занаятчийското производство в Добруджа е съсредоточено предимно в градовете. В селата битуват определени занаяти, свързани с обработката на сурови материали, а други се развиват като необходимо допълнение към основните поминъци – земеделие и животновъдство.

ИСТОРИЧЕСКИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ В ОБЩИНА КРУШАРИ

Крепостта в с. Габер
На около 3км северозападно от Габер, в местностите „Кале ери“ и „Куручешме“, се намират останките от антично укрепление. То заема един висок и скалист полуостров, ограден от запад, север и изток от меандрите на дълбоко суходолие, което започва от околностите на с. Добрин и на около 300 м западно от полуострова се влива в каньона на Суха река. За това укрепление съобщават още в началото на ХХв. Карел Шкорпил и Е. Калинка. Според техните бележки, крепостна стена била изградена само откъм достъпната южна част на полуострова, преграждайки го от склон до склон. Тя била дъговидно извита навън и изградено от ломен камък. От другите страни укреплението било естествено защитено посредством стръмни и скалисти склонове.
Крепостната стена има дължина около 250м прегражда основата на скалистия полуостров откъм юг и югозапад. Понастоящем тя е запазена във вид на каменно-землен насип, с ширина в основата от 5 до 10 м и достигаш височина 2-4 м. Множеството вкопани в околния терен пещи за изпичане на вар свидетелстват за продължителното и систематично ограбване на каменния строителен материал. По трасето на зида отчетливо се обособяват два участъка. Югозападният от тях е строго праволинеен и дължината му достига 120 м. На около 100 м от северния му край ясно личи мястото на крепостната порта. Тя е била отбранявана от една кула, разположена непосредствено южно от нея и запазена сега във вид на висок могилообразен насип. Южният участък от крепостния зид е дъговидно извит на юг-югозапад и се състои от 3 праволинейни отсечки с дължини от запад към изток съответно: около 40, 25 и 50 м С изключение на кулата при единствената порта, по цялото трасе на крепостната стена няма никакви теренни податки за съществуването на други кули. От външната страна на зида е бил прокопан околовръстен ров, чиято ширина понастоящем варира от 3 до 5м, а дълбочината му достига до 1-1,50м.
Цялата територия на укреплението е гъсто обрасла със стара гора, което е довело до натрупването на дебел хумусен слой и неимоверно много затруднява теренното изследване. Понастоящем не могат сигурно да се идентифицират останки от сгради. Керамични фрагменти по повърхността също не се срещат. Множеството стари иманярски изкопи показват, че най-горният културен пласт лежи на дълбочина повече от 0, 5м. Същевременно, намереното в един от изкопите твърде характерно извито желязно ножче трябва да се приеме като свидетелство, че теренът е би обитаван още през късножелязната епоха. По сведения от местните жители, в миналото тук били намирани римски и византийски монети, датирани от времето на император Константин І Велики до началото на българската държава.
Предвид отсъствието на категорични стратиграфско-хронологически репери, датировката на укреплението при Габер не може да се определи със сигурност. То се отнася най-общо към късната античност и се определя като укрепено селище. Според нумизматичния материал, възникването му изглежда напълно вероятно още през ІV в. Отсъствието на ясни следи от вътрешно застрояване, обаче, както и твърде елементарният облик на укрепителната система, дават основание да се допусне, че в случая нямаме работа с укрепено селище, а с късноантична крепост-убежище, т. нар. refugium, обслужвала околното население в периоди на опасност.

Антично култово средище край с. Телериг
През 1988г. в землището на с. Телериг е открит неизвестен дотогава на науката археологически обект от античната епоха. Проведените през 1993 – 1996 г. от РИМ – Добрич разкопки разкриват значително езическо култово средище, преминало през няколко фази на институционализиране и просъществувало в продължение на цяло хилядолетие. Най-ранните сведения се отнасят към края на желязната епоха (VІІ – VІ в. пр. Хр.). Втората му фаза датира от ранната елинистическа епоха (ІV – ІІІ в. пр. Хр.). Тя е свързана с изграждането на малък храм с неизвестно посвещение, който просъществува за кратко време. Въпреки това сакралният характер на местността явно се запазва в съзнанието и култово-обредната система и практика на местното население, тъй като през тази т. нар. трета фаза от развитието на обекта се откриват множество компактни струпвания на натрошена битова керамика (основно от амфори), животински кости и други материали, представящи явно останки от обредни ями, които датират от първите два века сл. Хр.
Най-големия си разцвет култовото средище край Телериг преживява през римската епоха, когато районът е включен в провинция Малка Скития. През ІІ в. сл. Хр. на това място се изгражда монументално светилище, което просъществува до към втората четвърт на ІV в. То е посветено на Тракийския конник, почитан като Херос. Храмът се е намирал в оградено пространство с размери 60/40 м., чийто официален вход е бил от юг. В комплекса е бил оформен и вътрешен двор, в чийто северен край се е намирала централната сграда на светилището – малък правоъгълен храм с размери 7/5 м, разположен върху подиум от масивни каменни блокове, съединени със залети с олово железни скоби. Стените му са били издигнати от грижливо обработени каменни блокове с по-малки размери, подредени без спойка от хоросан, а покривът е бил покрит с глинени плочи – тегули. В светилището е открит изобилен, макар и силно фрагментиран вотивен материал – части от оброчни плочи, статуарни композиции, епиграфски паметници и жертвеници. При налагането на християнството като официална религия през 324г. светилището е било напълно разграбено и опожарено. Адептите на новата религия съборили храма до основи, извлекли най-вероятно към Залдапа годния за употреба строителен материал, за да го преизползват отново и ревностно унищожили, натрошили и разпръснали всички оброчни паметници. Въпреки това култът не отмрял веднага и във функционирането на това средище можем да обособим още една – пета фаза, свързана с почитането на неговите руини, която продължава почти до самия край на ІV в. сл. Хр. Тогава последните вярващи заровили и запечатали в ями отделни части от малкото паметници, които успели да спасят. По този начин те погребали завинаги оцелелите останки от вековната традиция и от миналото великолепие на това древно култово място.

Скален манастирски комплекс „Гяур евлери“
Суха река минава през землищата на общините Крушари и Тервел, почти по линията на днешните граници между тях. В археологически план тази природна даденост е акумулирала останки от древни култури и цивилизации, защото каньонът е бил най-големият източник на прясна вода в тази част на Южна Добруджа в древността. Заедно с това той е уникално природно образувание със съхранена и днес флора и фауна, както и редица красиви местности за почивка и туризъм.
По бреговете на Суха река се намират едни от най-ранните скални манастири, открити не само в нашите земи, но и въобще на територията на Европа и обитавани през цялото І хил. сл. Хр. Те са разположени в естествени пещери, част от които впоследствие допълнително са обработвани. Най-голямото им средоточие е между селата Балик, Оногур и Ефрейтор Бакалово. Последното село се намира на територията на община Крушари и точно в неговото землище е разположен най-големият скален манастирски комплекс в България и Европа – „Гяур евлери“. С огромна доза сигурност може да се твърди, че този манастир, чието име не се знае (днешното му име в превод от турски означава “християнски къщи”), е бил център на монашеския живот не само в този район, но и в цяла Югоизточна Европа. Той е разположен в скалите на десния бряг на Суха река, срещу античната крепост Адина (дн. в землището на с. Балик, общ. Тервел) и недалеч от с. Ефрейтор Бакалово. Комплексът се състои от църква и девет монашески килии, изсечени в самия скален масив на три етажа, които са свързани помежду си. Интерес представляват кръстът, изсечен върху олтарната маса в църквата, както и множеството графити в подножието на скалния масив, оставени най-вероятно от монаси и поклонници.
Централната църква – католикон е старателно изсечена с наос под формата на квадратс дължина 3,10 м и височина 1,90 м. Върху източната стена е оформен триделен олтар. По коридор се достига до голямо общо монашеско скално помещение, в който е вдълбан кладенец за вода. Църквата има квадратен притвор, а до него параклис с правоъгълна апсида. Северно от параклиса има трапезария и игуменарница. В подножието има килии и стопански помещения. Манастирът е използван през Х в., за което свидетелства керамиката в подножието и няколко руноподобни и кирилски надписи.
Недалеч от Гяур евлери, на около 2км. северно от манастира „Гяур евлери“ върху десния бряг на Суха река,в „Сандъкли маара“ (Раклената пещера) са разположени и няколко единични отшелнически килии, както и църквата гробница, в която са били погребвани монасите.Достъпът до обителта се осъществява чрез два скачени шахтови отвори, в които е имало монтирани дървени стълби. Достига се до обширно триделно помещение с равно изсечени под, стени и таван. Най-северното е параклис с размери 5,77 х 2,65 х 2,00 м. На изток е изсечена обширна апсида, а в югозападния ъгъл голяма гробна камера. В съседното помещение с размери 5,50 х 6,20 е вкопани още три грабни камери, а в последното, най-малкото отделени, още една камера. По стените има ниши за поменателни обряди. Очевидно това е гробницата, в която са погребвани монасите на големия киновиален манастир Гяур евлери и където са се извършвали заупокойни служби. Първоначално мощите им са полагани в гробните камери в централното и южното помещение, а голямата камера в параклиса е била костница.
Скалната обител „Тарапаната“(известна още и като „Лицето“) се намира се върху десния бряг на Суха река и на около 300 м западно от „Сандъкли маара“. На два етажа през V-VІ в. са оформени четири помещения. На долния етаж на две нива са оформени килия и параклис 2,60/2,65 м с ниша в източната стена. До северната стена е изсечена гробна камера. Горният етаж също включва две помещения – килия и параклис. Параклисът е правоъгълно помещение с размери 2,50/1,95 м. Върху източната стена е оформена аркирана олтарна ниша, а край северната стена е изсечена скамейка и гробна камера. От параклиса по тясна пътечка достигаме до триъгълна килия с размери 2,90/1,65 м. Тази обител също е използвана през Х в., за което свидетелстват няколко кирилски надписа и кръстове с разклонени краища.
Всички тези манастири, скитове и килии възникват непосредствено след поставянето на началото на монашеското движение през 4 в. в Египет. С разпространяването на християнството по нашите земи тук навлизат и първите проповедници на идеята за пълно откъсване от светския начин на живот, които в Североизточна България оставят неизличими и внушителни следи от своето присъствие. Изградените от тях скални манастири по течението на Суха река и нейните притоци превръщат тези територии в един от най-значимите центрове на ранното европейско християнство.
Корабите по Суха река
И днес още сред местното българско население на Североизточна България, както славяноезично, така и тюркоезично, битува легендата за корабите, които навремето плавали по течението на реката. Тя е толкова разпространена и толкова убедително разказвана от всички местни жители, че няма как да бъде обяснена като проста народна басня. В общи линии тя разказва следното – преди столетия Суха река и околните суходолия са били дълбоководни реки, по които плавали кораби. Тя била толкова буйна, че се налагало, когато корабите акостирали близо до скалите, да бъдат привързвани за тях със специални халки, приковани в камъните. Въпреки, че много хора са готови да се закълнат, че са виждали халките, или че поне техните бащи или дядовци са ги виждали, такива досега не са открити. Но легендата е вярна.
През последните столетия на първото хилядолетие пр. Хр., както и през първите столетия на новата ера, територията на Добруджа и Лудогорието е с влажен и топъл климат, който се благоприятства от наличието на огромни лесове, започващи непосредствено от края на степната зона в Южна Добруджа. Това благоприятства водосбора на Суха река, който е от най-големите в Дунавската равнина. Реката е била плавателна в долното и средното си течение за лодки и малки плоскодънни ладии с една мачта и платно. По този начин търговията, използвала и Дунав като пътна артерия, превръща земите на днешната община Крушари в едни от най-развитите стопански и културно области на античния балкански свят.
Климатичните промени от нач. на IXв., характеризиращи се с постепенно засушаване, съчетани със започналото масово изсичане на лесовете и горите в района поставят началото на необратима промяна в ландшафта на цяла Североизточна България. Реките постепенно започват да губят своя отток. Явлението допълнително се подпомага от карстовия характер на скалите под Добруджанското плато, които са силно пропускливи и просмукват водите дълбоко в себе си. Процесът продължава повече от хилядолетие и води до там, че днес само името на Лудогорието напомня за някогашните му огромни и безбрежни гори. Що се отнася до Суха река, тя запазва своя дебит в горното си течение, но в средното и долното пресъхва напълно. За нея остава да напомня само името, което е своеобразен уникат в хидронимията на България, както и преминалите през вековете спомени, превърнали се в легенди и предания, за големите кораби, браздящи равните води на добруджанската река…

Крепост Свети Кирил
На 3 км западно от с. Капитан Димитрово, в местността „Деве боюн“, се намират останките от късноантично укрепение. То е изградено на десния бряг на каньона на Суха река, върху един издължен от югоизток на северозапад скалист полуостров, свързан чрез тясна седлообразна шийка с околното плато. През 1915 г. укреплението е било обект на археологически разкопки, започнати съвсем аматьорски, но впоследствие оглавени от специалисти от Националния музей на Румъния.
Укреплението при Капитан Димитрово има неправилен план, изцяло предопределен от конфигурацията на терена. Максималните му размери достигат приблизително 150х40 м, а площта му възлиза на около 0, 4 ха. Околовръстната крепостна стена се състои от множество праволинейни участъци с различна дължина. По трасето й са регистрирани само две кули. Околовръстния зид имал еднаква дебелина от около 1,20м по цялото си протежение. В югоизточната част на укреплението зидът е бил по-дебел и е достигал 1,56-1,60м.
Достъпът до вътрешността на укреплението се е осъществявал през една порта и една потерна. Портата е била с много просто устройство и е представлявала обикновен отвор в крепостния зид, разположен на 12 м от западния край на северната крепостна стена. Приблизително в средата на същата стена е била регистрирана малка потерна, под която в стръмния скалист склон били изсечени стъпала. Укрепителните съоръжения са били фундирани върху здрава скална почва. Приложената в градежа им строителна техника се определя като opus incertum. Макар и недобре обработени камъните били полагани с подчертан стремеж към спазване на редова зидария.
Произхождащият от обекта изобилен археологически и нумизматичен материал способства за разграничаването на два основни периода в обитаването на мястото през късната античност. Първият от тях е свързан с възникването на укреплението и се поставя в хронологическите рамки приблизително от началото на ІV до към първите десетилетия на V в., когато в резултат на някое от хунските нападения укреплението чувствително пострадало и животът в него секнал за близо един век. То била възстановено може би в началото на VІ в. и просъществувало до последните десетилетия на същия век, когато окончателно загинало. Фактът, че най-късните известни досега монети от това място датират от времето на император Юстин ІІ, дава основание гибелта на укреплението а се свърже с някое от по-ранните аварски или славянски нападения.
Още първите изследвачи окачествяват укреплението край Капитан Димитрово като castellumи изтъкват военния му характер. Това е напълно приемливо за първия период в неговото съществуване. Възникването на укреплението очевидно следва да се отдаде на съображения от военно-стратегическо естество. То било изградено непосредствено край трасето на едно от източните отклонения от римския път Дуросторум–Марцианополис, започващо от пътната станция в околностите на сегашното село Войново и водещо към Залдапа, а оттам – на изток, към морския бряг. Този страничен път може да е съществувал в някакъв вид още в предходната епоха, но благоустрояването на неговото трасе и издигането на значението му съвсем определено трябва да се постави във връзка с основаването и изграждането из основи на огромния късноантичен град Залдапа. При това положение, възникването на крепостта Св. Кирил изглежда най-вероятно през втората четвърт на ІV в. Местоположението подсказва, че настаненият в нея гарнизон е бил натоварен с изпълнение на военно-полицейски функции, изразяващи се главно в контрол на пътния трафик и охрана на един от най-невралгичните пунктове по трасето на пътя от Залдапа към Дуросторум – този, при преминаването на каньона на Суха река. Намирайки се край важна комуникационна артерия с натоварен трафик, при това – на самата граница между провинциите Скития и Втора Мизия, кастелът при Капитан Димитрово с голяма увереност следва да се отъждестви и като пункт за събиране на държавни и провинциални такси и мита. След възстановяването му в началото на VІ в. и до края на неговото съществуване, някогашния кастел най-вероятно имал облик на обикновено укрепено селище.
Частично проученият кастел до с. Капитан Димитрово с голяма вероятност може да се идентифицира с укреплението Свети Кирил. Прокопий Кесарийски пише, че Свети Кирил е малко укрепление, което съществува преди епохата на Юстиниан І, но е разрушено и запуснато. Освен това възстановяването му се свързва точно със строителната политика на император Юстиниан І. Кастела до Капитан Димитрово се намира на самата граница между провинциите Скития и Втора Мизия, и наистина се явява първото укрепление на провинция Малка Скития. Същевременно той пише за Свети Кирил веднага след като описва последните крепости в провинция Втора Мизия – Адина (дн. в землището на с. Балик), Палматис (дн. в землището на с. Оногур) и Тиликион (неустановено местоположение по течението на Суха река) – всички те в непосредствена близост и свързани с пътна мрежа помежду си. Крепостта до Капитан Димитрово в действителност е в непосредствена близост до тази група крепости, намиращи се само на 10 км югозападно върху левия бряг на Суха река.
Свети Кирил е малко провинциално укрепление, което е встрани от важните пътища и политическите събития през ІV-VІ в., поради което не е забелязвана или е пропускана от авторите, пишещи за политическите събития, крепостите и пътищата по Долния Дунав през късната античност.

Мавзолеят (мартириумът) и аязмото в крепостта Св. Кирил
Откъслечни сведения за още един култов пометник в околностите на Коритен, край с. Капитан Димитрово, се съдържат в две публикации от началото на ХХв. на румънските археолози Д. Теодореску и В. Първан. След окупацията на Южна Добруджа от Румъния, през 1915г. любителски разкопки тук провежда Йон Камърашеску. Макар и позакъснели, след месец на обекта пристигат от Букурещ археолозите В. Първан и Д. Теодореску, които описват състоянието на пометника и еднозначно го определят като мартириум. Прецизни и доколкото е било възможно пълни заснимания през следващата година прави Карел Шкорпил. Любителски сондажи в крепостта през 80-те год. на ХХв. извършват група иманяри, които съсредоточават интереса си при източната кула и по-специално върху намиращото се зад нея голямо водочерпно съоръжение, вдълбано в скалата. Кастелът е сериозно застрашен от разрушение, което налага провеждането на спасителни разкопки през 1994г., благодарение на които християнските паметници, разположени в границите му, станаха по-големи.
Крепостта се намира на 42км. югоизточно от Силистра и на 3км. западно от с. Капитан Димитрово. Разположена е на високо езикообразно възвишение на десния скалист бряг на Суха река. Според монетите и находките кастелът е построен в самото начало на ІVв. и разрушен при хунските нашествия в средата на V в. Възобновеното монетно обръщение при император Юстиниан V (527-565) свидетелства, че е възстановен и разширен в западна посока – една особеност, незабелязана от проучвателите през 1915 г. Окончателното му разрушаване и изоставяне става при славяно-аварските нашествия в края на VІ в., тъй като най-късните монети са обгорели фолиси на Юстин ІІ и София (565-578).
Според разкопките на румънците и засниманията на Карел Шкорпил единственият вход на полигоналния кастел е на северната стена до северозападния ъгъл. До самата порта в източна посока е представен зид, дълъг 8м и широк над 1, 40м, прилепнал към куртината на северната крепостна стена. Неизвестно кога точно тук е оградено правоъгълно пространство с вход от запад, широко около 3 м. Впечатляват добрата зидария и прохилираният праг. Едва ли това съоръжение има отбранителен характер, защото според Шкорпил зидът е широк около 0, 50м. Твърди се, че именно в този двор попада разкопаният от В. Първан и Д. Теодореску гроб аркосолий, апликиран към северната крепостната стена. Според румънските археолози той е вкопан на дълбочина около 1,20м под нивото на калдъръма и е оформен от шест старателно изсечени каменни плочи. Върху него е изградена малка култова сграда, която е почти разрушена при пристигането на В. Първан и Д. Теодореску на мястото на самодейните разкопки на Й. Камарашеску през 1915г. На това място е намерена и релефна каменна икона, представляваща Богородица с младенеца на ръце на трон, фланкирана от ангели. Иконата е отнесена в Румъния, но по време на Първата световна война изчезва мистериозно.
В резултат на разкопките през 1994г. се оказва, че постройката не е пред северната крепостна стена, а е прилепена към лицето на източната стена на оширението на кастела, извършено през втория строителен период през VІв. В този сектор има следи и от други разрушени или разкопани от иманяри гробове.
В тясна взаимовръзка с мартириума до крепостната порта изглежда е големият кладенец до североизточната ъглова U-образна кула, разчистен частично от иманярите през 1982 г., но допроучен и заснет през 1993-1994 г. Подобни водочерпни съоръжения са много характерни за периода ІV-VІІ в. Едва ли обаче разкритото в Капитан Димитрово е с утилитарно предназначение за снабдяване с вода за пиене. От една страна, в крепостта влиза водопровод с голям дебит от близък каптаж, а от друга – галерията, която извежда извън крепостта, води точно до павираният път към мартириума. Затова най-вероятно описаното водочерпно съоръжение трябва да се разглежда като аязмо за светена вода – т. е. като елемент от мартириалния комплекс.
В малката постройка до кастела се долавят твърде отчетливо елементи на най-ранните т. нар. примитивни мартириуми. И тук той е извън крепостната порта, до самия път, оформен е като гроб с аркиран свод, ограден със зид с тържествен портал, и попада в малък открит двор, около който възниква некропол ad sanctos. Освен това по фасадата на мартириума са нанесени рисунки с червена боя, релефни и гравирани равнораменни кръстове в кръг с уширени краища и гръцки и латински кръстове с триъгълни краища. Смята се, че кръстът в кръг символизира именно присъствието на мощите на мъченик.
За сакралното значение, с което се натоварва кладенецът в Капитан Димитрово, и отчасти за хронологията му съдим и от няколко дребни находки. Възможно е попадането им около него да е свързано с религиозни тайнства при свещения водоизточник. Това се отнася за кадилницата и за няколко фолиса на Юстиниан І и Юстин ІІ, които може би отразяват един устойчив във времето и пространството обичай: подобно на мартириумите изворите за светена вода да се прекадяват и в тях да се хвърлят монети за здраве. Определената чрез монетите горна граница на живот се потвърждава и от една фибула, класифицирана към кр. на VІ и нач. на VІІв.
Има силно близкоизточно влияние в религиозния живот, християнското изкуство, църковната архитектура и литургия в Добруджа през ІV-VІІв. Освен кръстовете в мартириалните постройки са регистрирани и фигуралните композиции, които се налагат през V и особено през VІ в. Те обаче са свързани с развитието и разрастването на мартириумите, които с триумфа на християнството се видоизменят, а гробовете се включват в новопостроените храмове. Специално внимание заслужава интериорът на подобни храмове, в които започват да се появяват изображения или цели регистри, свързани с живота на мъченика, над чийто гроб са построени. Освен житейски сюжети с голяма популярност се ползват още сцените „Поклонение на тримата влъхви“ и „Богородица на трон с Христос“ в поза „седяща Одигитрия“, фланкирана с архангели. В. Първан прави иконографски анализ на „Богородица – седяща Одигитрия“, фланкирана с ангели, върху каменната икона от мартириума в Капитан Димитрово и с основание търси прототипите й в източното изкуство, датирайки я към края на V-VІв.
За разлика от Рим и европейските провинции, мартириумите на Изток представляват затворена система с ред структуроопределящи елементи. Сред най-съществените е именно кладенецът за осветена вода – аязмо. Като прототип се посочват свещените кладенци в Палестина и по-специално кладенецът на Яков в Сихем, арена на много старозаветни и новозаветни библейски събития. Според местоположението и връзката им с едно или друго събитие, с един или друг християнски паметник аязмата могат да имат различна, но допълваща се семантична натовареност. Специално оформянето им до мартириуми ги осмисля като животворни източници със светена вода, алюзия на пролятата мъченическа кръв.
Актуален е въпросът мощите на кой раннохристиянски мъченик са положени в мартириума до крепостната стена от VІ в. в Капитан Димитрово? Св. Кирил – най-известният и най-почитаният светец на Аксиополис (дн. Черна вода, Румъния), чиято мъченическа смърт впоследствие става причина за изграждането на пищен мартириум в града на Дунава, от където впоследствие мощи на светеца са пренасяни и в други съседни градове, е най-вероятният светец, отговарящ на условията и времевите рамки на периода.
Изхождайки от името, трябва да се очаква сакрално за християните култово място, свързано с мощите, дейността или най-малкото с чудо, извършено от св. Кирил на това място. В този смисъл мартириумът, базиликата с конфесиото, кладенецът за светена вода в Капитан Димитрово и скалния манастир срещу кастела в пълна мяра покриват това изискване.
За съжаление все още житието на св. Кирил от Малка Скития не е открито, за да установим по какъв начин убитият в Аксиополис мъченик е свързан с крепостта, носеща името му. Затова на този етап може да разчитаме на бъдещи успешни археологически разкопки в Аксиополис и Капитан Димитрово, които евентуално да допринесат за изясняване на проблемите относно мощите и мартириума на св. Кирил, както и относно локализацията на съседните, все още напълно непроучени селища от периода на късната античност.
Налага се уточнението, че култовата постройка тип аркосолиум до входа на укреплението в Свети Кирил не е мартириум в тесния смисъл на това понятие. Определено тя е построена след началото на VІ в. при управлението на Юстиниан І, което изключва възможността тук да е бил убит или погребан раннохристиянски мъченик, а още по-малко св. Кирил. Най-вероятно първичният му мартириум е в Аксиополис, където е екзекутиран. Ако крепостта при Капитан Димитрово наистина носи името на св. Кирил, то аркосолиумът, под който са положени мощи на светеца патрон и закрилник, е издигнат при възстановяването й по времето на Юстиниан І. Мощите ще да са взети от първичния мартириум от Аксиополис за освещаване на църквата в крепостта и олтара аркосолиум. В този смисъл последният може да се разглежда като вторичен мартириум – един олтар на открито.
Възможно е култът към мощите на светеца и използването на мартириума да са надживели крепостта, която е унищожена и разграбена в кр. на VIв. Съдбата на късноантичното население, което е напълно прогонено или избито почти по същото време, прави тази хипотеза много проблематична. Все пак само системни археологически разкопки, извършвани на терен, ще разкрият напълно съдбата на едно от най-красивите места по течението на Суха река и в околностите на Коритен.

Късноантичен некропол край с. Александрия – единственият алански некропол в България
През далечната 1959г. при изграждането на язовир кооператорите от добруджанските села Коритен, Добрин и Абрит се натъкват на старинни погребения с керамични съдове, монети и различни метални предмети. Мястото е в землището на с. Александрия, но е по-близо до с. Абрит. На мястото пристига археолог от Народния музей в гр. Варна, който събира откритите артефакти. За съжаление обаче при прокарване на път и подсилване на язовирната стена е унищожена голяма част от некропола.
Пролетта на 2008г. Община Крушари и РИМ-Добрич извършват съвместно археологическо проучване, което даде изключително интересни резултати. Проучени са серия от гробове по периферията на некропола. Между тях е разкрита шахтова гробница с богат погребален инвентар от втората половина на IVв., погребения по християнски обред и гроб на жена с ритуално обезвреждане на трупа. За съжаление иманярите успешно са разграбили тази малка част от некропола, останала незасегната от агромелиорационната дейност. Въпреки това археологическите проучвания и анализ на типовете гробни съоръжения и погребалния инвентар, дават възможност за макар и частично възстановяване на историческата картина.
През 272г. поданиците и войските на римския император Аврелиан напускат територията на Дакия (днешна Румъния), създавайки нова граница в провинция Малка Скития (Добруджа). Създава се нова укрепителна система, чиято цел е успешно противопоставяне на грабителските набези на съседните германски племена – готи и херули. Централно място в нея заема силната крепост Залдапа край с. Абрит. Във връзка с нейното важно стратегическо значение, в непосредствена близост са заселени внушителни контингенти от варварски племена, чиято задача е била да служат като гранични войски в римската армия. Именно такова е населението, оставило вече унищожения некропол до язовира на с. Абрит. Характерът на гробните съоръжения и погребалния инвентар позволяват дори да се прецизира този извод. Хората, оставили в древността тези специфични шахтови гробници и катакомби, вероятно са принадлежали към силния племенен съюз на аланите – ираноезично племе, родствено на българите. Части от тях са заселени от римските императори като конна войска в погранични райони. Такава те продължават да бъдат до хунското нашествие, довело до масово преселване на германските племена остготи и вестготи на територията на Империята. За това свидетелстват последните монети, открити на територията на некропола. Те са от времето на Валент, когато големия бунт на вестготите едва не унищожава Източната римска империя, а в решителното сражение при Адрианопол загива и самият император. От историческите хроники е известно, че в състава на конната армия, обърнала хода на битката и довела до катастрофалното поражение, е имало силен алански отряд. Вероятно след това аланите се оттеглят от границите на империята заедно с вестготите. Тяхната по-нататъшна съдба във Великото преселение на народите е тясно свързана с могъщите източно германски племенни съюзи, в състава на които те участват в единственото поражение на Атила при Каталунските поля, в завоюването на Испания, Северна Африка и Рим.

Текето на Каиб деде в с. Поручик Кърджиево
В самия северен край на община Крушари, в с. Поручик Кърджиево, се намира още едно казълбашко светилище. Разположено е в западната част на селото, в дерето на една от напълно запустелите вече махали и представлява голям недялан камък с неправилна форма, без надпис и украса. Следи от постройка липсват, така че тук най-вероятно е нямало построена гробница или ако все пак такава е съществувала, то тя е била от характерната за тюрбетата в Южна Добруджа проста кирпичена направа. Обредно свързани с гроба на светеца са разположеният на около двадесетина метра вдясно кладенец и многото дървета и храсти, които растат наоколо.
Писмени сведения за това тюрбе все още не са открити. Ето защо и в този случай неразрешен остава целият кръг проблеми около неговата поява и по-нататъшна история. Безспорен е само фактът, че светилището, поне известен период от време, е проява на местните казълбашески вярвания. Доказателство за това е името на почитания тук светец – Каиб деде. В превод то означава “изгубеният“ или „изчезнал” дервиш, което вече ни навежда на мисълта, че е напълно възможно в него да е въплътена една от същностните черти на казълбашеството – вярата в скрития имам или в това, че последният шиитски имам е изчезнал, за да се яви в съдния ден отново на земята и установи царството на справедливостта. Че тюрбето на Каиб деде е имало твърде важно място в духовния живот на местните алиани, се потвърждава главно от сведенията на българите от с. Поручик Кърджиево. Те твърдят, че текето до голяма степен изместило съществувалата в селото джамия, която казълбашите почти не посещавали. Вместо в нея, всички свои семейни и религиозни поводи те отбелязвали в местното светилище, като най-многолюдни ставали събиранията им на Гергьовден, обявен за празник на Каиб деде, а иначе ден, заемащ важно място в тяхната празнично-обредната система.

<strong><a href=“http://www.krushari.bg/605-%D0%BA%D0%BC%D0%B5%D1%82%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B5%D0%BA%D0%B8%D0%BF“ target=“_blank“>Кметски екип</a></strong>
<strong><a href=“http://www.krushari.bg/608-%D0%B7%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BA%D0%BC%D0%B5%D1%82-%D0%BF%D0%BE-%D1%84%D0%B1″ target=“_blank“>Заместник кмет по ФБ</a></strong>
<strong><a href=“http://www.krushari.bg/607-%D0%B7%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D0%BA%D0%BC%D0%B5%D1%82-%D0%BF%D0%BE-%D1%80%D1%80%D1%85%D0%B4″ target=“_blank“>Заместник кмет по РРХД</a></strong>
<strong><a href=“http://www.krushari.bg/600-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B5%D0%BC%D0%BD%D0%B8-%D0%B4%D0%BD%D0%B8″ target=“_blank“>Приемни дни</a></strong>
<strong><a href=“http://www.krushari.bg/599-%D1%81%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BA%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0″ target=“_blank“>Структура</a></strong>
<strong><a href=“http://www.krushari.bg/592-%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8″ target=“_blank“>Документи</a></strong>
<strong><a href=“http://www.krushari.bg/591-%D0%BA%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%81%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B0″ target=“_blank“>Кметове на населени места</a></strong>
<strong><a href=“http://www.krushari.bg/587-%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%B0″ target=“_blank“>Заповеди на кмета</a></strong>
<strong><a href=“http://www.krushari.bg/610-%D1%84%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%B8-%D0%B8-%D0%B1%D1%8E%D0%B4%D0%B6%D0%B5%D1%82″ target=“_blank“>Финанси и бюджет</a></strong>
<strong><a href=“http://www.krushari.bg/1141-%D1%82%D0%B5%D0%BA%D1%83%D1%89%D0%B8-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%BA%D1%83%D1%80%D1%81%D0%B8″ target=“_blank“>Текущи конкурси</a></strong>
<strong><a href=“http://www.krushari.bg/72-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84%D0%B8%D0%BB-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BF%D1%83%D0%B2%D0%B0%D1%87%D0%B0″ target=“_blank“>Профил на купувача</a></strong>