четвъртък, 5 декември, 2019
Начало / Общини / Община Хайредин

Община Хайредин

Категория: Общини


Населено място: с.Хайредин


Адрес: ул. "Георги Димитров" 135


Телефон: 09166/ 22-09


Факс: 09 166/2214


Имейл: hayredin_ob@mail.bg


Facebook: Община Хайредин


Web: http://www.hayredin.com/

ИнформацияГалерияПрофил на купувача

Община Хайредин се намира в Северозападна България и е една от съставните общини на област Враца.

Общината има 6 населени места – Ботево, Бързина, Манастирище, Михайлово, Рогозен, Хайредин.

Общо население на община Хайредин – 5 001 жители към 01.02.2011 г

Географско положение, граници, големина

Общината е разположена в северозападната част на Област Враца. С площта си от 189,069 km2 се явява най-малката сред 10-те общините на областта, което съставлява 5,22% от територията на областта. Границите на община Хайредин са следните: на север – община Козлодуй; на североизток – община Мизия; на югоизток – община Бяла Слатина; на юг – община Борован и община Криводол; на югозапад – община Бойчиновци от Област Монтана; на северозапад – община Вълчедръм от Област Монтана.

Информация за населените места в община Хайредин

Село Хайредин се намира на 28 км югоизточно от Оряхово и е разположено по дължина в равната лъка на левия бряг на р.Огоста. Землището му е голямо и заема площ от 58 740 дка. Граничи на изток със Софрониево и Ботево, на юг- с Манастирище, на югозапад – с Михайлово, на запад – с Бъзовец и на север – с Крива бара. Най – старото селище в района на Хайредин е било в местността Рога – югозападно от днешното село. Тук се изравят късове от опожарена глинена мазилка на жилища, керамични и каменни оръдия на труда и керамика, която е характерна за медно-каменната епоха – петото хилядолетие пр.Хр. Останки от друго праисторическо селище са били намерени в местността Попов камък, северно от Хайредин. Тази местност е плоска скалиста тераса, която се издига над някогашния ляв бряг на р.Огоста.

Богати останки от тракийско селище са се намирали на територията на днешното село. Това селище е било обитавано през желязната и късноримската епохи. Останки от друго тракийско селище е имало и в местността Старите лозя. Тук са били открити каменно гърло и корито от неизвестен досега стар кладенец, а също така и много глинени съдове. Но най – бележит паметник от късноримската епоха е антична работилница за хромели (кръгли мелнични камъни). Първоначално на десния скалист бряг на р.Огоста е имало отвесно изправена скала. След продължително къртене на камъка на тази скала за направа на хромели, е издълбана пещера. Тя има дълбочина 19 м и ширина 17 м. Височината на отвора отпред е 4,5м. Вътре в изкуствено издълбана пещера са се наброявали повече от 150 гнезда, от които са изваждани кръгли хромели за ръчна мелница. Гнездата имат форма на правилен цилиндър с диаметър до 0,5 м и дълбочина от 0,2 до 0,6 м. Става ясно, че древните каменоделци са чертали с пергел заравнената повърхност на камъка след това с метално длето са изсичали в дълбочина различни по височина каменни цилиндри. Подир изваждането им от гнездата те са били нарязвани на кръгли мелнични хромели с дебелина около 0,12 м. Полученият хромел е бил оглеждан и пробиван на място, след което готовите ръчни мелници са разнасяни из околните трако-римски селища по пътя на търговията.

В землището на село Хайредин се издигат повече от десет тракийски надгробни могили. Някои от тях имат имена: Бауренска могила, Илиева, Мерджанкова, Мечкарска, Сребрена, Станкова, Старата, Субашинска, Таралежковата могила и още няколко без имена, на които насипът е вече смъкнат от продължителното разораване с машини. Тези могили не са само от тракийското селище. Известно е, че само тракийската аристокрация е била погребвана в земни могили. Хайрединските могили или части от тях, изглежда са били насипани върху погребенията на един голям земевладелски аристократичен род на траките трибали, които са имали свое имение в този район. Досега нито една от посочените могили не е разкопана от специалист, за да се добият повече научни сведения.

Днешното село Хайредин е основано в края на VІІ в. като военен гарнизон на Аспарухов окоп и вал. Този окоп и успоредният на него землен вал е едно грандиозно за времето си земно укрепително съоръжение. Неговото предназначение е било да спира грабителските набези на аварската конница от запад, където е била Аварската държава. Аспаруховият окоп и вал започват от високия бряг на р.Дунав – западно от Козлодуй. Окопът и валът вървят успоредно право на юг и пресичат безводната равнина Златия. Завършват при Хайредин, където се разклоняват и се губят в лъките на р.Огоста. Окопът е с дължина 21 км. Направен е бил напречен разрез на окопа и вала с дължина 20 м и ширина 5 м, който обхваща цялото землено укрепление в сегашния му вид. Установява се, че в своя първоначален вид окопът е имал дълбочина 3 м, ширина в горната част 5 м и ширина в основата долу 2,5 м. Стените му са били косо шкарпирани, а подът е бил равен. Валът е бил образуван след като откъм изток е била натрупана всичката изкопана земя. Укрепяван е от към западната страна с чимове и колове с плет, което е било доказано от разкопките. От направените наблюдения по време на археологически сондаж показват, че валът е имал първоначална височина около 2 м. така окопът и успоредният на него землен вал са представлявали едно доста трудно за преодоляване препятствие за конницата на аварите. Това препятствие е достигало средна височина 5 м и ширина също 5 м.
В края на VІІ в. е било основано селище като военен гарнизон на важно стратегическо място, където се разклонява и завършва Аспаруховият окоп. През време на Втората българска държава това селище е продължавало да съществува. Доказвали се го погребенията в местността Латински гробища, които са средновековни. В края на ХІV в. турските завоеватели са заварили селото с днешното име Ередин. Изглежда, че жителите на Ередин са оказвали съпротива на поробителите и селото е било временно обезлюдено. Това не е единствения случай в този район в края на ХІV в. Обезлюдени са били също селата Бързина, Девене, Еница, Рогозен, Сираково и др. В една народна песен от този край се възпяват подвизите на Ередин Войвода. Селищното име Ередин е изцяло от лично име на човек, който се е казвал Ередин. Личното име Ередин или Ереден с женска форма Ередина и умалителното Ерединка е кръстоска от Ердан и от Ердана, а пък те са видоизменения на Йордан и Йордана. Името Хайредин, което е турско по произход и означава „добро от вярата”, е измислица и е дадено на селото Ередин късно след Освобождението от турско робство. Дали са го полуграмотните даскали на селото. Те смятали, че тук е живял някой си голям турчин Хайредин паша. Но те не са знаели, че от Тимок до Искър на са живели турци и няма нито едно селище или град с турско име, освен Хайредин. В този район има запазени латински, гръцки и прабългарски имена на селища, но не и турски.
В края на ХVІІІ в. село Хайредин било ограбвано и опожарено от кърджалийски банди. Жителите му временно се разбягвали, но в началото на ХІХ в. много от родовете се завърнали и възобновили селото отначало с 13 къщи. Селото бързо нараснало числено от завърнали се стари родове и от пришелци. През 1847 г. в Хайредин е открито първото училище. В 1872 г. в Старата църква „Св.Петка” свещенодействат двама свещеници Иван Николов и Тома Атанасов. В същата година в хайрединското училище учителят Мл.П.Божинов е обучавал 80 деца в три отделения. В пролетта на 1865 г. източно от Хайредин турската власт заселва около 300 семейства черкези колонисти. Но тези неканени гости се изселили в Андола през есента на 1877г., страхувайки се панически от руските освободителни войски. Жителите на Хайредин са запазили до ново време неприятни спомени за грабливите черкезки и татарски неканени гости. Към средата на ХІХ в. в Хайредин се установили много пришелци. Така от с.Буковец, Видинско дошли Вранчовци, от с.Стубел идват Поповци и Дръндарете /Ваковци, Младенчовци и Пунчови/, от с.Липен – Башакьовци, от с.Лесура – Лесураченете, а от Вълчедръм идват Мерджанковци и Ушатите. След Освобождението от турско робство тук се заселили: Диловци от с.Игнатица, Припърженете от с.Припължене, Бауренците от с.Бурене, Пещенците от с.Горно Пещене и Пришълците от с.Челопек. В землището на с.Хайредин има местности, някои от които имат доста старинен произход: Грълище, Дъбето, Крешка, Рупите, Тока, Чанковец и др. Те са признак, че в селото открай време живее българско население.

Село Манастирище се намира на 35 км. югозападно от гр.Оряхово и е разположено на полегата скална тераса до десния бряг на р.Огоста. Землището му се простира на площ от 27 127 дка. Граничи на изток с Бързина и Рогозен, на юг – с Бели брод, на запад – с Михайлово и на север – с Хайредин.
През Римската епоха в района на днешното Манастирище е имало римски вили рустика, които са били притежание на ветерани от римската войска. През време на Първото българска царство в местността Гръбльов дол, южно от Манастирище, е имало голямо раннобългарско селище и некропол. Открити са били погребения, извършени по езически и раннохристиянски обреди.
Произходът на името Манастирище е лесен за обяснение. Това име е произлязло от манастир и – ище. С други думи името на село Манастирище произхожда от място, където е имало стар манастир или оброк /на някои местности със стари оброци населението казва също Манастира/, и нарицателната наставка – ище. Село Манастирище е образувано с днешното си име преди края на ХІV в. През вековете на турското робство селото се местило няколко пъти, което се вижда и от запазените стари гробища в неговия район, а също така и от местните предания. В края на ХVІІІ в. село Манастирище е ограбвано и опожарено от кърджалийски банди и жителите му няколко години се укривали из горите, а няколко родове потърсили спасение във Влашко. След 1800 г. забягналите по горите и родовете от Влашко се върнали на старите си пепелища и възстановили селото. Манастирище е родното място на легендарната Янка Войвода. Отначало тя е била знаменосец на хайдушката дружина, но при едно сражение с турците войводата бил убит и хайдутите избрали нея за войвода. Янка е от стария манастирски род Кановци /Комитете/. Тя е била мургава и стройна девойка и от нищо не се е плашила. Нейната хайдушка дружина е всявала страх у турците по тези места през края на ХVІІІ в. началото на ХІХ в. В дружината й са били Пенчо Рачков от с. Михайлово, Иван от Сърбеница, Георги Попадийски от Вълчедръм, Иван от с.Бистрилица, Петко Оризарски от с.Люта, Цветан Айдутина от с.Разград, Иван от с.Лесковец, Берковско и др. Те са действали между реките Цибър и Огоста и са отмъщавали на всеки, който е притеснявал българите. В едно кръвопролитно сражение с многоброен противник в местността Джаркиното – източно от Вълчедръм, хайдутите били разбити и Янка войвода пада убита. Всяка следваща година тук идвали нейните хайдути да я честват. Направили й паметник и забили зеленото знаме. Каменният паметник на Янка войвода никой не посмял да разруши. Едва през 1937 г. вълчедръмските богати земевладелци Риджалкинци го разрушили. На мястото на Янка за войвода бил избран Пенчо Рачков.

Първото училище в Манастирище е открито в 1867 г. Първият учител е бил Вачо Монов от същото село, който се е учил в Черепишкия манастир. Този благороден човек отива доброволно в сръбско – българската война през 1885 г. и загива на бойното поле. До началото на юни 1872 г. в Манастирище учителства Стоян Ботов от с.Дърманци. След юни 1872 г. в Манастирище е учител Георги Пенов, който е обучавал 15 момчета в едно отделение. Към 1810 г. са се завърнали от Влашко следните родове: Власете, Кановци /Комитете/, Пенавци, Станкавци, Стояновци и Чергарете.

Село Михайлово се намира се на 35 км югозападно от Оряхово и е разположено до левия бряг на р.Огоста. През селото тече малката река Гноенишка бара. Тя изтича от изворите в местността Браничев геран до с.Черни връх, Ломско и се влива в местността Наклата под селото като ляв приток на Огоста. На Гноенишка бара до 1950 г. е имало 11 воденици и три големи яза. Селото се нарича открай време Долна Гноеница (което означава място, където е имало кошари и пасища), но с Указ № 191, обнародван на 22.04.1950 г. е преименувано на Михайлово. Това е личното име на септемвриеца Михаил Кънчев, който за да избегне наказанието на правителствените войски се отровил. Землището на с.Долна Гноеница заема площ от 33 287 дка и граничи на изток с Босилеград /Димитрово/ и Манастирище, на юг – с Бели брод и Лехчево, на запад – с Септемврийци и на север с – Бъзовец и Хайредин. На югозапад от днешното село в местността Шумака при копане на глина за правене на тухли били открити погребения с трупоизгаряне – глинени погребални урни и златни накити. Около Долна Гноеница се издигат девет тракийски надгробни могили. Те показват, че тук преди римското господство на Балканите е имало тракийско земевладелско имение. В тези могили са погребвани собствениците на това имение, служили като конници във войската на тракийския цар. Могилите днес имат следните имена: Гелова могила, Грасова могила, Динчова /нарича се още и Дупната могила/, Жълъда, Кандова, Караманска, Къцова, Малката и Пакова могили. Те не са разкопавани от археолози /освен Дупната/ и не се знае от кое време датират извършените в тях погребения. В западната окрайнина на Долна Гноеница се изравят предмети от едно значително по размери тракийско селище, в което е имало живот от ІІ в. пр.Хр. до ІV в. сл.Хр. Тук са живели много богати хора, които в моменти на голяма опасност са зарявали в земята своите монетни съкровища, но са били отвлечени в робство или убити и техните съкровища са останали в земята до наши дни, намерени са няколко монетни съкровище. Едното се състои от сребърни римски републикански монети, сечени през ІІ и І в.пр.Хр. Второто съкровище е намерено в двора на Илчеви в селото. Състои се от сребърни римски монети, сечени по време на императора Траян Деций, който е загинал при Абритос във война с готите. Третото монетно съкровище от Долна Гноеница е намерено в западната част на селото в двора на ТКЗС при изкопни работи за голям кантар. При археологически разкопки в южната част на днешното село Долна Гноеница, в дворовете на рода Кожухарете е бил разкрит раннобългарски некропол с погребения по християнски обичаи. При скелетите им са открити бронзови накити и амфоровидни стомни, които са характерни за Първата българска държава от ІХ до ХІ в.
Друго селище от времето на Първото българско царство е имало на юг от днешното село Долна Гноеница около местностите Мермера, Солинар и Влашкото селище. При оран тук се изравят керамика с врязани вълнообразни линии, която е характерна за този период. В местността Мермера имало мраморен стар паметник, но хора от рода Ценьовци го докарали като дар на църквата, когато се е строила. До есента хората, докарали мраморния паметник измрели. Затова помислили, че този паметник е клет и техните роднини го върнали на старото му място. В края на ХVІІІ в. кърджалийски банди ограбили и опожарили богатото село Долна Гноеница, което се е намирало на мястото, където е и днес. Оцелелите му жители се пръснали по горите, но по – голямата част от тях потърсили спасение през Дунава във Влашко. След десетина години избягалите гноеничани се завърнали, но се установили на 3 км от старото пепелище и основали ново селище с двадесетина землянки. Местността на това временно заселище и днес носи името Влашко селище, тъй като тук се спрели възвръщенците от Влашко. Завърналите се от Влашко гноенишки родове са: Ашаровци /от тях са Осковци, Токовци и Чапкънете/, Ашламаците, Гецовци /от тях са Богдановци, Велювци, Гайдарете, Кърловци, Кълфовци и Пековци/, Длъгивъловци, Дъждевниците, Кожухарете /Червеняците/, Кривачковци, Кунинци /от тях са Бозаджийте, Гладнювци и Каракашете/, Къновци /те са едно с Гъчовци и Контешовци/, Пелунковци, Петреновци, Цоновци /Макавеевци/ и Янювци. Тези родове са прекарали във влашко селище около десетина години, след което се преместили на старото място на селото, където е и сега. По същото това време и до средата на ХІХ в. в село Долна Гноеница дошли и се заселили от разни места следните родове: /от с.Манастирище са Бараците/Градинярете, Илчовци и Ушатите/, от с.Девене са Бецовци /Ерменковци/, от с.Градешница – Боримечковци /те са от градишкия род Пеновци/, от с.Добролево са Влъчиновци, от с.Сливата, Ломско – Герчовци /от тях са произлезли Войковци и Йончовци/, от с.Правец, Ботевградско идват Мутляците /а с времето тяхното продължение са Гановци, Младенчовци, Райчиновци и Ценювци/, от с.Баница дошли Баничарете /те са от банишския род Пещенските Беляци/, от с.Громшин идват Жабавци /Барановци/, от с.Лехчево – Ячковци. Голяма част от тези родове също са напуснали своите стари села от страх пред кърджалийската напаст и са преминали Дунава във Влашко. На връщане те предпочели Долна Гноеница, където имало повече свободна земя за земеделие.
Бързото нарастване на населението спомага за откриване и на първото училище в 1848 г. Първият учител е бил Григор Маринов от с.Ново село /дн.Благово/. През 1872 г. е започнал строежа на църквата. Първата къща с печени тухли и цигли е на Лукан Влашки. Кола с железни оси пръв си направил Лило Ценьов. Правил му я маджаринът Корбей, който се заселил в с.Бъзавец. По същото време започнали да орат с железни плугове, купувани от Оряхово.

Босилеград /Димитрово/

Селото е основано пред 1921 г. от бежанци, които дошли от Босилеградско след Първата световна война. Повечето от тях са живели по година – две в Галово, Козлодуй и в с.Лабец, Ломско, но през 1921 г. проучили и се наговорили да си образуват самостоятелно село. Бежанците се установили напред във Вълкова падина – на 2 км северно от сегашното село. Но мястото тук се оказало безводно и без излаз на каквито и да е пътища – забутано и забравено от Бога. Поумували заселниците и скоро се преместили от едната страна на шосето Оряхово – Монтана, където е и сега.
В заседанието си на 27.12.1922 г. Деветнадесетото народно събрание приема закон за образуване на самостоятелно заселище с бежанци. За тази цел то определило държавните имоти Бъзовешки соват и Манастирски соват, които и без това пустеели. В закона е казано, че новото село ще се нарича Димитрово, по името на убития министър на вътрешните работи от правителството на Александър Стамболийски. Министърът Александър Димитров е бил убит на 22.10.1921 г. от дейци на ВМРО. Държавните имоти и площта, където е трябвало да бъде заселено село Димитрово, се отчуждава в полза на същото село. Всичко това е обнародвано с Указ № 81 на 26.02.1923 г. Училището в село Димитрово е открито през декември 1933 г. Дотогава децата са ходили на училище в с.Долна Гноеница. С министерска заповед № 2820, обнародвана на 14.08.1934 г., село Димитрово е преименувано на село Босилеград, а с Указ № 431, обнародван на 22.11.1960 г. село Босилеград е слято със село Долна Гноеница и образуват днешното село Михайлово.

Село Ботево се намира на 24 км южно от гр.Оряхово и е разположено върху полегат южен склон на левия бряг на р.Бързина. Землището му заема площ от 8876 дка и граничи на изток със с.Липница и Алтимир, на юг – със с.Бързина, на запад – със с.Хайредин и на север – със с.Софрониево. Днешното село Ботево лежи върху културен пласт на антично тракийско селище. Село Ботево /Бокьово/ е основано върху част от землището на обезлюденото през ХVІІ в. село Проданковица /или Проданковец/. След запустяването на село Проданковец югоизточната част от неговото обширно землище започнали да наричат Бръзенски соват, по името на съседното село Бързина. През 1865 г. турската администрация заселила тук черкези колонисти и новото селище било наречено „Бръзенски черкези” по името на Бръзенския соват. Есента на 1877 г., изплашени от руските освободителни войски, черкезите се изселили от там завинаги. След 1880 г. на същото това място започнали за прииждат заселници от планинските села. Главно от Ботевградско и Врачанско. Първи дошли родът Мачугови и семействата на майсторите Коцо и Христо Станчеви от с.Калугерово, Ботевградско, заедно със семейството на зет им по сестра Йото Томов от с.Чекотин, също Ботевградско. Наскоро след тях тук се заселили следните семейства: от с.Долна Кремена, Врачанско идват Герчовци, Джандарете, Меродийте /те са от долнокременския род Гачовци/, Пашинците /дошъл е Вуко Данкин/, Вълчан Гешовски /от рода Калдърете/, Тошо Георгиев /от рода Диновци/, Цоновци /от рода Лиловци/; от с.Боженица, Ботевградско, идват Лаловци /те са от боженския род Тулумете/; от с.Своде, Ботеградско, са дошли Нитовите. Няколко години поред новоосновното село продължавало да се нарича „Бръзенски черкезе”, но с указ № 161 от 25 юни 1884 г. селото е преименувано на Ботьово. От 1956 г. без административен акт селото е осъвременено на Ботево. Но народа от околните села продължава да го нарича Бокьево или Бокьово. При изследването на черкезите Бръзенския соват е обхващал около 10 000 дка ниви, ливади и гори, но скоро след Освобождението тази земя е разграбвана от съседните села и останала едва 3 000 дка. С височайши указ от 1894 г. земята е размерена и разчертана и на новозаселниците са раздадени по 30 дка на семейство и по 6 дка на мъжко дете. Училището е открито в 1884 г. с пръв учител Цеко Митов от с.Долна Кремена.

Село Рогозен е разположено по средата на Северозападната част на Дунавската хълмиста равнина. Рогозен е ситуирано почти по средата между бившия околийски център Оряхово и настоящия областен център – Враца. На най – малко разстояние от околните градове е Бяла Слатина – на 18 км източно. Землището на Рогозен граничи със землищата на неговите съседни села: на изток с Алтимирското и Сираковското, на североизток с това на с.Галиче, в югоизточна посока – с Добролевското и Борованското, на запад с Манастирското, Михайловското и Бели – Бродското, на север – със землището на Бързина и Манастирище и на юг с Малорадското. Надморската височина варира от 80 до 170 метра.

Рогозен е почти компактно населено селище с приблизително еднакви дължина и ширина и е разположено на площ 2491 декара.
„Долът” разделя Рогозен на две половини, модерно наречени Саут Енд и Норд Енд /Южен и Северен край/. Те са свързани с мостове. „Долът” води началото си от периферните междуселищни райони на селата Борован, Малорад и Рогозен, минава „Краището”, след това, южно от селото през Джинина падина, завива на север и минава през дворовете на Гиздаците и Стаменовци. По – нататък продължава в посока запад – изток, южно от старото училище „Христо Ботев”, сега детска градина. До училище „Кирил и Методий” /Долното училище/, той е облицован със суха зидария от груб и необработен камък. Ролята на „Долъ” е да канализира и коригира водите от големите проливни дъждове, които макар и рядко, причиняват наводнения и разливи. Втората негова роля е да включи в себе си водите на трите чешми, които се намират на неголяма разстояние една от друга в центъра на селото. Малко преди Циганската чешма той променя посоката на движение и вече като поточе се насочва на северозапад – север, минава под моста на шосето Рогозен – Сираково. „Долът” отделя североизточия квартал на селото. От Данковци до Бърдарете от едната или от двете страни на поточето, площта е заета със зеленчукови култури. На 7-8 км западно от селото тече р.Огоста, а на 8 км източно – р.Скът. В това поречие се простира и землището на Рогозен.В землището на с.Рогозен има два язовира. Язовир „Рогозен” е построен и въведен в експлоатация през 1960 г. на Малорадско – Рогозянската река в района на Батлан. Неговата вместимост е 224 00 кубически метра вода, заливна площ 442 000 кв. метра. Капацитетът на язовира за напояване е 1437 дка. Той е примамно място за рибари и любители на водните пейзажи. Язовир „Край циганската махала” е изграден югоизточно от Махалата, в непосредствена близост до нея, южно от Драганкина могила. Завирява се от водата на селските чешми. Вместимостта му е 157 000 куб. метра вода. Залива площ 60 дка. Напоявал е повече от 700 дка обработваема земя. Пуснат в експлоатация през 1960 г., язовирът е зарибяван многократно с шаран. Произходът на името на селото Рогозен идва от ролята, която е изпълнявало древното селище. Според автора на тази хипотеза рого – това е мястото за заклеване на войниците. Рогус – означава клада, гроб. Наставката „ен” е със значение „ето тук”. Морфемата променя само втората си буква „о” в „е”. Рого, рогице се превръща в Региус – в царски дворец, царска резиденция, царска палатка в лагер, двор, царска фамилия. На говоримия римски език Рогиа означава канал за напояване на растителни култури, а рагго – клада, аутодафе /публично изгаряне/. Наставката „зен” означава падина, кош, люлка.

Според автора на хипотезата, тук са провеждани военни празненства пред големи клади в присъствие на царя. Жреци са заклевали войниците. Царската палатка /шатра/ се е намирала в средата на военния лагер. Тук са присъствали личната царска гвардия и царедворците. При такива тържества съдовете са ползвани от царя, жреците и царедворците. В една от тези шатри, в съседство с жреците, може би е било скрито, намереното в Рогозен съкровище. Неочаквано нападение вероятно е прекъснало тържеството. Но именно селището, в което редовно са се провеждали кладите на войниците, се е казвало Рогозен – обединяващо всички значения на горепосочената антична топонимия. Тази хипотеза се появява малко след откриването на съкровището в селото и трудно би могла да се приеме за меродавна.
През 1943 г. археологът Васил Миков, роден в Бяла Слатина, стига до заключението, че това е местно селищно название, което произлиза от старобългарското „рогоз”, което е идентично с шавар, папур, тръстика.
В 1960 г. Константин Попов, професор по български език в СДУ, като приема тезата на Васил Миков, потвърждава, че селото носи името си от старобългарското „рогоз” – папур, тръстика, като се има предвид местоположението му и изобилната вода, която е създавала блатливи и мочурливи места с тръстика. Името е старо и трябва да се свърже с първоначалната форма Рогозно, а не с Рогозна, както е у Каниц. Вероятно, когато Каниц е минал през землището на Рогоз, е чул името от турци, които са наричали селото Рагузна, а не и с Рогозче, както гласи местната легенда, според която по тези места имало непроходими гори в миналото, много дивеч и рогачи. Подобни имена /Рогоз/ се намират на много места у древните славяни. Според Намерански името тръгва от жителската форма „рогозяно” със значение жители, обитаващи местността Рогоз. Названието на хора, които плетат рогозки е „рогозари”, а не рогозяне. Постепенно жителското название става селищно – рогозяне, после се скъсява на рогозян /името на тази първа форма отразява турския запис Рагузна, от 1666 г., а след като ударението му се премества на първата сричка, започва да се изговаря като Рогозен. Старият изговор Рогозяне се пази в производните рогозянин, рогозян, рогозяне, рогозянски. Тази етимология би могла да се счита за най – достоверна.

Село Бързина се намира на 29 км южно от гр.Оряхово и е разположено по склоновете на три височини, между които се вие реката Бръзина бара – ляв приток на р.Скът. Селото е събран тип, но се дели на пет махали: Гладнишка, Глуарска, Кременска, Отвъдната и Ръндашка. За най – стара се смята Ръндашката махала. Землището се простира на площ от 16 648 дка и опира на изток в с.Липница и с.Алтимир, на юг – в с.Рогозен, на запад – в с.Манастирище и на север – в с.Ботево. На запад от селото при Чешмата се е намирало Латинското манастирче, разрушено при строежа на фурната. Това са били останки от тракийско светилище. През българското средновековие това място е почитано като оброк на Света Тройца. Тук е имало напрестолен камък с височина 1 м над земята и квадратна основа със страна 0,50 м. Върху този напрестолен камък селяните са клали овца в деня на празника на Св.Тройца.
Бързина се споменава като село с днешното си име в османски документ от средата на ХV в. Село Бързина се среща като знамет /ленно владение/ в началото на ХVІІ в. През 1871 г. с.Бързина има 65 къщи и 87 венчила. В 1865 г. в района на Бързина се образували нови две селища. Едното от татари, наречено Бръзина татарлар, а другото от черкези, наречено Бръзенски черкези, което е било върху землището на обезлюденото с.Проданковец и след Освобождението върху неговите останки се заселва днешното с.Ботево. През есента на 1877 г. татарите и черкезите се изселват оттам завинаги.
През 1860 г. в с.Бързина е имало вече училище. Първият учител е бил Христо Кръстев от с.Люти дол, Врачанско.

Рогозенското съкровище

Съкровището е открито в центъра на селото в един празен парцел, използван дълги години като зеленчукова градина. Находката е случайна. През 1985 година при направа на водопровод в своята градина трактористът Иван Димитров открива в една яма купчина красиви сребърни съдове, заровени само на около 50 см дълбочина. В тази купчина се оказало, че се намират 42 канички, 22 фиали и една чаша, които били предадени на сътрудниците на музея в град Враца. Проучването на мястото убедило археолозите, че съкровището е било заровено при екстремни обстоятелства и че вероятно е било разделено на няколко групи. След проведеното издирване е открита втора яма, в която са открити още 100 сребърни съда, закопани само на 40 см дълбочина.

Тук се оказали 86 фиали, 12 канички и две чаши. Така общия брой на предметите в Рогозенското съкровище достигнал 165 сребърни съда, от които 54 канички, 3 чаши и 108 фиали. Може да се предполага, че тези предмети са били притежание на местен владетелски род и са събирани в продължение на много години – от V в. пр.Хр. до 40-те години на IV в. пр.Хр. По някои от съдовете са гравирани и различни дарствени надписи, от които се научават имената на различни тракийски владетели и на майсторите златари изработили съдовете. Украсата на намерените предмети изобразява много сцени от религията на древните траки, както и от гръцката митология, доказателство за силната връзка и културен обмен между древните гърци и тракийските племена. Съкровището от Рогозен е най-голямото намерено до сега тракийско съкровище.