четвъртък, 14 март, 2019
Начало / Общини / Община Лесичово

Община Лесичово

Категория: Общини


Населено място: с.Лесичово


Адрес: ул.”Никола Чочков”№ 11-13


Телефон: 03517/ 2221


Факс: 03517/ 2798


Имейл: oba_lesichovo@abv.bg


Web: http://www.lesichovo.bg/

ИнформацияГалерияПрофил на купувача
Община Лесичово се намира в Южна България и е една от съставните общини на Област Пазарджик. Общината има 7 населени места - Боримечково, Динката, Калугерово, Лесичово, Памидово, ЦеровоЩърково. Общо население от 5 408 жители (към 01.02.2011).

Географско положение, граници, големина

Общината е разположена в западната част на Област Пазарджик. С площта си от 209,43 km2 заема 10-то място сред 12-те общините на областта, което съставлява 4,67% от територията на областта. Границите на община Лесичово са следните: на североизток – община Панагюрище; на югоизток – община Пазарджик; на юг – община Септември; на северозапад – община Костенец и община Ихтиман, Софийска област.

Населени места в община Лесичово

Боримечково

До 1934 г. село Боримечково се нарича Юруците. Историческа справка на ОУ "Кирил и Методий" с. Боримечково Началното училище в с. Боримечково е открито в 1909 година като частно училище. Помещавало се е в частна къща, където в една стая са учили 35 деца заедно. Първият учител е бил Иван Телийски от с. Церово. За училище до 1930 година са използавни стаи в различни къщи на селото. Първата къща дала подслон на училището е Ибрахимовото кафене, в което са учили децата от I до IV отделение. След това за училище са използвани стаи в къщата на Алексанадър Хр. Колев 1915 - 1916 година, като същият е бил и учител. Използавана е къщата и на Иван Велков, където през 1923 година е имало и V клас, но поради липса на ученици е закрит. До 1930 година за училище е използвана къщата на Борис Велков. В селото е открито през 1910 година и турско училище. Помещавало се е в една стая. Пръв учител е бил ходжата Юсеф Алиев завършил МЕДРЕСЕ — духовна семинария за ходжи. Той е учил децата на старотурски. Турското училище е съществувало до 1959 година, когато бива закрито и двете училища турско и българско се сливат. Първата сграда на училището е построена през 1929/1930 година. То се е състояло от 4 класни стаи. До 1945 година са учили само до IV отделение. През 1947 година се открива V клас. Пръв учител дв основното училище е бил Иван Филков. През 1960/1961 година е построена сегашната сграда на училището, където има 9 класни стаи. През учебната 1964/1965 година е открит и VIII клас. Всяка година в село Боримечково,през лятото се празнува събора . С помощта на жителите и голямата подкрепа на други желаещи се провежда събитието. Идват различни певци и музиканти. Бабите пеят народни песни и играят хора . За малките деца има шоу в което те пеят или казват стихотворение за това получават плюшена играчка. Там природата е чиста. Има различни животни и въпреки че селото е малко то е прекрасно място за живот.Има чудесни гледки от по — високите места. Динката Динката се намира на 15 км от Пазарджик и на 2 км от магистрала Тракия. Населението се занимава изцяло със земеделие. Районът е подходящ за всякаква земеделска култура, известен е с качествените си лозови насаждения. До селото тече р. Тополница. Местността е равнинна, което е предпоставка да не се задържат облачни маси. В миналото, селото е било известно с оризовите си плантации. Село Динката носи името си от мелница за ориз наречена-динка. Такива мелници са били типични за областта на селото. Калугерово Селото е на 16 км. северно от гр. Септември и 19 км. северозападно от Пазарджик, край двата бряга на река Тополница, при изхода ѝ в пазарджишкото поле, в южното подножие на Средна гора на височина от 255 м. Селото е с преходноконтинентален климат, разположено в горнотракийската климатична подобласт. Почвите в землището му са предимно канелени горски и алувиално-ливадни. Село Калугерово се свързва посредством автомагистрала "Тракия"с град София/85 км/и град Пловдив/55 км/. Калугерово е старо селище. С името Калугеллер ("Калугерите" на турски) се споменава в турски регистър от 1576 г. При подготовката за Априлското въстание е основан местен революционен комитет. Селото изпраща свой представител в оборищенското събрание - Теофил Бейков. По време на въстанието населението се изтегля към вр. Еледжик (дн. Бенковски, 1186 м.) в Ихтиманска Средна гора. Част от въстанниците се присъединяват към Хвърковата чета на Бенковски. При потушаване на въстанието, 153 къщи са опожарени от турците. Калугеровски манастир Св. Никола Намира се над село Калугерово в полите на Средна гора. Според някои сведения манастирът е съществувал още по време на кръстоносните походи (XI-XIII век) и в 1419 е разрушен от турците, но по-късно е възстановен. Споменава се за пръв път в ръкописна бележка от 1693 върху миней. През XVII и XVIII в. Калугеровският манастир е средище на книжовна дейност. По време на Априлското въстание (1876) е изгорен от турците. През 1906-08 е изграден наново. Запазена е мраморна плоча от времето на римския император Юлиан (361-363) и няколко мраморни плочи от XIX и началото на ХХ век с надписи на български език. В землището на селото е открита находка от бронзови двойни брадвички от праисторически времена. Има преположения за наличие на могили. Лесичово Лесичово участва в Априлското въстание (познато тук просто като Буната) през 1876 г., когато практически цялото село заедно с коли покъщнина и добитък се изнася на вр. Еледжик. Въстаниците са разбити от турците на 1 май 1876 г. като от Лесичово са избити около 50 човека, а повечето къщи в селото са ограбени и опожарени. През 1983 г. селото става общински център включващ общо седем села.

Памидово

Намира се на единия бряг на река Тополница, която е приток на река Марица. От другата страна на реката се намира съседното село Динката. До 1947 г. селото се е казвало Царско. Със заповед № 5530 на Министерство на народното просвещение от 7 септември 1947 г. селото се преименува на Памидово. Днешното име на селото идва от сорта грозде Памид, който се отглежда там. При строителните работи на избата са намерени керамични парчета от амфори и други съдове, които свидетелстват, че в района е кипял оживен стопански живот още от времето на римо-тракийската епоха. Като потвърждение на гореизложеното може да се добави, че по поречието на река Тополница, в радиус на 2 километра от предприятието се намират останки от три тракийски селища, както и жертвеник – олтар от II – III век от н.е. При разкопки от намерените реликви се вижда, че в района от времето на траките се произвежда вино и се продава в пределите на Римската империя. Този регион – регионът на горна Тракия – притежава изключителна почвено-климатична характеристика за производството на висококачествени червени вина. Тук автентичните български сортове са Мавруд и Памид. Церово През XVII и XVIII век селището е разположено на 4 – 5 километра в югоизточна посока от днешното Церово – т.е. в сегашното землище на село Славовица. В познатите исторически източници не се споменава точната година на преселване. Днешното село Церово се намира в подножието на най-източните гънки на Ихтиманска Средна гора. На север граничи с река Тополница, на запад с „Любнишкото дере“ и връх Бенковски. На юг граничи със землището на Славовица и автомагистрала „Тракия“. На изток граничи с микроязовир „Слатина“. В непосредствена близост до селото се намират три микроязовира, две реки и множество потоци (пресъхващи през лятния сезон).
  • Микроязовири: „Стубела“, „Слатина“ и „Церовският язовир“.
  • Реки: „Тополница“ и „Яворица“.
  • Потоци: „Любнишкото дере“, " Пеневото дере", " Сухото дере" и други.
Първите сведения за съществуването на село Церово (в близост до Татар Пазарджик, дн. Пазарджик), датират от края на XVI век. Селището е споменато като „Старо Церово“ – понятие, което е останало през вековете в паметта на местното население. Краеведът Стефан Захариев в своето „Описание на Татар-пазарджишката кааза“ от 1870 г. споменава, че при строежа на нова църковна сграда през 60-те години на XIX в. са открити колесници от времето на Ал. Македонски, няколко златни монети и други ценни предмети. Населението на село Церово се включва активно в подготовката и провеждането на Априлското въстание в IV революционен окръг. В селото е съществувал революционен комитет още от началото на 70-те години, оглавяван от няколко по-видни селски първенци и търговци. Преобладаващо е българското население. Населението на Церово е предимно източноправославно. Има и петдесетници и евангелисти (още от 1884 – 5 г.). Преди Втората световна война е имало и един дъновист (от Гумнеровия род), който бил и единственият церовец-масон. Според преброяването на населението в Царство България през 1910 година, към 31 декември същата година в Церово са живели 57 помаци. Празникът на селото се празнува през лятото, на 15 август. Всяка година през февруари се провеждат кукерски игри (т.нар. Дервишов ден). От няколко години насам, през Церово минава една от отсечките на ежегодните ралита „България“ и „Траянови врата“.