понеделник, 14 октомври, 2019
Начало / Общини / Община Две могили

Община Две могили

Категория: Общини


Населено място: Две могили


Адрес: бул. "България" 84


Телефон: 08141/2006


Факс: 08141/2254


Имейл: obshtina@dvemogili.bg


Web: http://www.dvemogili.bg/

ИнформацияГалерияПрофил на купувача

Oбщина Две могили е разположена в източната част на Дунавската хълмиста равнина върху площ от 345 кв.км. Административно принадлежи към област Русе и заема 13,1 % от територията и. Селищната мрежа на общината обхваща 12 населени места: селата Баниска, Батишница, Бъзовец, Каран Върбовка, Кацелово, Могилино, Острица, Чилнов, Помен, Пепелина, Широково и административният център – град Две могили. Той се намира на 32 км на юг от град Русе. Разположен е от двете страни на жп линията Русе – Горна Оряховица. Заема територията на обширно заравнено льосово плато, характеризиращо се предимно с равнинен релеф, на места прорязан от дълбоки къси долове.

Климатът е умереноконтинентален с горещо лято, студена зима, големи годишни амплитуди на температурата, подчертан летен максимум на валежите.

Природният комплекс от разнообразен ландшафт създава благоприятни условия за развитие на земеделие и животновъдство.

Географското местоположение и природни дадености, липсата на застрашаващи екологичното равновесие дейности са богатство и предимство на Община Две могили, както и предпоставка за нейното благоприятно икономическо развитие.

Община Две могили е от ІV функционален тип. Към 09.07.2010 г. населението наброява 10 255 жители, в това число 4 450 за град Две могили. От общия брой на населението 5 197 са жени и 5 058 мъже. То представлява 0,14% от населението на страната и 3,85% от населението на област Русе. Гъстотата на населението е 34 д/кв.км.

История на община Две могили

Две могили през древността и Средновековието

Първи сведения за праисторическото селище са намерени в преддверието на пещерата Орлова чука край село Пепелина. Това са каменни и кремъчни оръдия на труда, кости от пещерна мечка, елен. Специалистите ги отнасят към 40000 г. преди Христа, т.е. през палеолита, по-конкретно от мустоерската епоха, както и керамични фрагменти от енелита – 3000 – 2000 г. преди Христа, т. е. каменно-медната епоха.

Керамичните части с орнаменти от каменно-медната епоха в същата пещера и наличието на селища от този период при селата Кацелово и Каран Върбовка са сигурни доказателства, че в района на Две могили по това време е имало човешки живот. Антични и късноантични некрополи и крепости има наблизо край града и селата Червен, Пепелина, Широково, Пиргово, Баниска, Батишница и Мечка. В началото на VI век по нашите земи се заселват славяни, а през VII в. идват и прабългарите, които основават българската държава. На 4 км югоизточно от града в местността „Кованлъка“ се намира средновековно селище. При разораване на почвата години наред са откривани останки от основи, тухли, керемиди и късове от домашни съдове.

Произход на името на селището

Първи писмени сведения за Две могили са намерени в Турски документи, съхранявани в Ориенталския отдел на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Това са предимно данъчни регистри, от които можем да добием представа за големината на селището, народностния му характер и поминъка на хората.

Много малко са българските документи за Две могили от годините на робството и те са от втората половина на XIX век. Съхранени са в архивите на Църковна народна община Русе, на Доростолска и Червенска митрополия и някои преписки върху църковни книги, запазени в църквата „Света Троица“ в град Две могили. Според документа „заемети, тимари на Мустахъвзи в Никополския санджак“ от първата половина на XV век селището съществува вероятно още преди падането под османско робство, но не може да се определи точно откога. С откриването на тоя документ се приключва спорът за произхода на името на селището. В турския текст то се изписва До могила. Преводачите от старотурски към Ориенталския отдел на Националната библиотека „Св.св. Кирил и Методий“ : Р. Стайков, А. Вълов, П. Груевски и Е. Грозданова приемат, че думата „До“ е от персийски произход и означава „две“. В турския административен и говорим език има много думи от персийски произход. И така – думата „До“ се съчетава със славянската „могила“ и се получава названието „До могила“ и това име получава гражданственост. Градът носи името на географските забележителности край него – двете могили.

Две могили през османското робство

Данните от турските архиви за Две могили са малко. Първият писмен източник на турски език е от първата половина на XV век. В многотомника „Извори на българската история“, т. ХХ, е поместен откъс от регистър на войнуци от различни краища на България, включително и от Русенско. В него срещаме имената на войнуци от селата Бяла, Батишница и Пепелина. Има само едно име на войнук от Две могили.

Изводът е, първо, че в Две могили и през този период има българи. Второ, отпада хипотезата, че Две могили е възникнало през турското робство като войноганско селище.

В документ от 1656 г. за събиране данъка „джелкпешан“, т.е. данък върху овцете се споменава числеността на българите в Две могили. В селото живеят българи и турци, развито е овцевъдството и с него се занимават между 79 или 132 човека българи и турци. От средата на XIX век сведенията за Две могили са повече. По време на Руско-турската война от 1877/78 г. от руски източници има сведения, че Две могили е със 100 къщи и 550 жители в Русенската кааза.

Участие на Две могили в Руско-турската война

В град Две могили няма паметници, които да свидетелстват за жестоки продължителни боеве през войната. Но са запазени и гробове на руски войници, погребани тук. В района има много паметници, които напомнят за люти битки край селата Обретеник, Тръстеник, Кацелово, Мечка, Иваново и Пиргово. Според разкази, при започване на войната в селото нахлуват големи тълпи от башибозуци и черкези. Възрастните успяват да избягат към с. Горно Абланово, освободено от руснаците, а малките деца остават скрити в бъзака (място край селото, обрасло с бъз в човешки ръст). Башибозуците и черкезите оплячкосват селото, но не откриват децата и никого не избиват. Местните турци напускат селото. Едва след войната много от тях се завръщат.

Руснаците влизат в Две могили на 6. VII.1877 г., като втора бригада от 33 пехотна дивизия вземат височините край селото по посока североизток, а щабът на дивизията е в селото. Главните сили са разположени по посока село Мечка и Тръстеник. През периода 20. IX. до 30. IX. в едно средно голямо село, каквото е Две могили, е струпана огромно количество войска за предстоящата решителна битка, която скоро започва край селата Тръстеник, Кацелово, Мечка, Пиргово и Иваново. Там са се водили люти битки и турците са били разбити при село Мечка. И не случайно на Докторския паметник в София името на село Мечка е вписано редом с имената на Шипка и Плевен. Фактите показват, че Две могили се оказва в центъра на военните действия.

В Две могили не са водени боеве, но неговото име всеки ден се споменава в дневниците и телеграмите на главнокомандващите. Тук непрекъснато се дислоцират войски, има лазарети. При това положение местното население, което е само на 4-5 км от фронтовата линия, се намира в постоянно напрежение и тежко икономическо състояние. И въпреки това постоянно се е стремяло да помага на руските войници с подслон, храна и разузнаване.

Филип Тотю в Две могили

Филип Тотю е роден на 10 април 1830 г. в махала Гърците до с. Вонеща вода, Великотърновски окръг. Последните години от живота си прекарва в с. Две могили.

По времето на Възраждането до Освободителната война много хора от балканските селища, гонени от мизерия и глад, потърсват препитание в полето, където считали, че хлябът им ще бъде осигурен. Дошли тук да работят като строители, колари, бъчвари и други занаяти. В разстояние само на един век в Две могили се заселват около 70 рода. Тук идват много роднини и приятели на Филип Тотю. Роднините му – брат Вълчо и сестра му Аглика, заедно с майка му Иванка, се заселват в с. Острица. През това време Филип Тотю се намирал в румънски затвор. След Освобождението войводата се завърнал в България. Неговото семейно огнище, което доброволно пожертвал в името на народа вече го нямало.

В началото на 1885 г. започва работа като пазач към общината. Същата година си закупува дворно място от 16 дка непосредствено до р. Черни Лом. Построява си малка къща, изградена от плет и измазана с глина, където живее сам. Посажда голяма овощна градина. Къщата е запазена до 1870 година. Местното население я нарича войводската къща.

За стария бунтар няма подходяща среда за активен живот в Острица. Свободата, на която посвещава най-хубавите си години, не го удовлетворява. Около 1892-1893 г. Филип Тотю купува къща в „Х. Муса махала“ – Русе, но не останал да живее там. Около 1895 г., вече на преклонна възраст, войводата се оженва за баба Велика. Преселват се и заживяват в Две могили. Няколко години живеят под наем заедно с Райко Воденичаров, техен приятел. В бащиния двор на Велика построяват хубава за времето къща, подредена по балканджийски.

Възрастта и изпълнения с изключително напрежение живот си казват думата. На 22 март 1907 г. непокорното сърце на войводата престава да тупти. Той е погребан в двора на църквата – израз на най-голяма почит и признателност. Присъстват много хора от Две могили, Русе и негови съратници от цялата страна. Панайот Хитов произнася надгробна реч, в която се казва: „Умря страшилището на турската империя“. Над гробът му е издигнат паметник. През 1973 г. признателните потомци издигат величествен паметник в центъра на града. Голямата бронзова фигура на „хвърковатия“ войвода, устремена напред напомня за неговия бурен и достоен за подражание живот.

В чест на 150-годишнината от рождението на Филип Тотю и 1300 годишнината от създаването на българската държава, къщата която е обитавана от този неукротим български дух, и в която е престанало да тупти едно голямо сърце, днес е превърната в музей.

Пещера Орлова чука

На 11 км. източно от град Две Могили и на 3 км. северно от село Пепелина в скалистия пролом на река Черни Лом се намира Орлова Чука – една от най-интересните пещери в България.
От 1963 г. е обявена за природна забележителност, а от 1978 г. е археологически паметник
на културата от национално значение.
Името на пещерата е свързано с това на скалния венец, на който се намира входът й. В недалечното минало този венец е бил убежище на орли.

Входът на пещерата е открит през горещото юлско лято на 1941 г. от овчаря Стоян Спасов. По пладне той забелязал, че овцете му се натрупват на едно място. Решил да провери защо е така и когато се навел над пукнатината, почувствал че от нея излиза хладен въздух. Разместил няколко камъка и проникнал в пещерата. Пред него се открил непознатият и чуден свят на пещерата Орлова чука.
Пещерата е образувана в кредни варовици, отложени на дъното на някогашното Сарматско море. Пещерните галерии са оформени много по-късно в резултат на карстовите процеси, настъпили през кватернера.
Намерените скелети на мечки, върхове на копия, кремъчни стъргалки, топор, късове от глинени съдове от епохата на енеолита (каменно-медната епоха) говорят, че пещерата била обитавана от човека (200 000 – 40 000 години преди Христа). Тя е използвана с известни прекъсвания като удобно място за малко поселение чак до ранножелязната епоха. 
Установена е обща дължина на пещерните галерии – над 13 500 км.. Тези цифри нареждат пещерата на второ място по дължина в България, след пещерата “Духлата”.
В пещерните галерии пред погледа се редят каменни феерии, сътворени сякаш от магьосници, на които не е липсвало въображение. Сталактити, сталагмити, сталактони, градени от милиарди капки през хилядите години, са главните колони на тази неръкотворна архитектура. При почукване върху Пеещия сталактон се отронват звуци като от музикален инструмент. В Големия вестибюл между красиви сталактити въф форма на завеси и драперии се откроява Големият сталактон, висок 3,5 метра. Десетте каменни войници, Безлистата гора, Семейството, Трионът, Гейзерът, Ледникът, Водопадът, Грамадата, Стряхата, изящното Вретено, калцинирано в бяло, се редят пред погледа ни.
Изворчето се сочи като най-хубавото място в Орлова чука. Както и много други пещери и тук има поверие, че който пие вода от него, може да очаква сбъдване на едно голямо и хубаво желание. Сталагмитите край Изворчето са млечнобели и рядко красиви. Следват Сухото езеро, Самотният сталактон, Малката гора, Монасите, Еленчето, Близнаците, Кошерът, Раят, Адам и Ева… Сипеите представляват две големи зали, високи по 30 и дълги от 50 до 70 м. В някои галерии са открити много красиви игловидни кристали.
Пещерата е обитавана от около 10 000 прилепа. Тези пещерни летящи мишки са три вида – обикновен пискалив прилеп, който е уникален за цяла Европа, голям и малък подковонос.
До пещерата Орлова чука има изградена хижа. Тя представлява масивна двуетажна сграда, водоснабдена и електрифицирана, която дава подслон на 27 души. Има кухня и столова с камина, външни тоалетни, вътрешни и външни чешми и баня. Местността е осеяна с иглолистни горички и хубави поляни. Предлага отлични услови за скално катерене, ориентиране, възможност за зелено училище, стрелба с лък, езда, интересни еко пътеки, условия за барбекю и др. В съседство има бар и тераса със 70 места.

Мъжки манастир „Света Марина”

Манастирът Света Марина се намира край село Каран Върбовка, община Две могили, Русенска област и е един от старите български манастири, които са възникнали по време на Второто българско царство (1187-1396 г.).

След падането на българското царство под турско робство, от страна на турците започнали страшни гонения, издевателства и нетърпими насилия над монасите. Манастирът бил опожарен и изравнен със земята, както и други свидни български светини, и постепенно изчезнал от съзнанието на народната памет, но името на св. Марина останало трайно в съзнанието на народа. Девойката Марина била дъщеря на езически жрец в Антиохия Писидийска (ІІІ в.), но приела християнството от един старец – християнин. Древната християнска църква била подложена на най-тежко и жестоко изпитание по време на царуването на император Диоклетиан (84 – 305). Жертва на тези гонения станала и девойката Марина, едва петнадесет годишна. От преданията народни се знае, че южно – близо до този първи манастир е имало град от Римско време, наречен “Пановград”, а местността и до днес се нарича “Пановца”.

Вторият манастир бива възстановен по-късно (1828 – 1859). През първата половина на ХІХ век, недалеч от разрушения манастир била построена църква – там, където е извирала водата с лечебни свойства. Тази църква, построена в чест и прослава на св. великомъченица Марина била подновена и съществува и до днес, научаваме от книжката на архимандрит Вениамен “Кратка история на манастира “Св. Марина”, в която той пише, че като постъпил в манастира, над входната западна врата на църквата била написана годината 1890-та. Преданието гласи, че в един горещ, безоблачен, юлски ден, по време на жътва, собственикът на нивата – турчин, оставил сляпото си дванадесетгодишно момченце да спи в единия край на нивата, а той отишъл да работи, детето се пробудило и тръгнало да търси баща си.Тичайки то стъпило във вода. Пило от водата и след като умило лицето си прогледнало. Радостно, изненадано и уплашено, то тичало към баща си, а той като се уверил, че чедото му наистина вижда, много се зарадвал. Без да се бави го грабнал и изтичал до близкото селище да сподели радостта си и да попита жителите му какъв християнски празник честват и кой е светецът, който прави чудеса с тази вода? Отговорил стар свещеник, че е слушал от старите свещеници и старци, че на въпросното място се е славило името на св. великомъченица Марина, и че там е нейната “АГИАЗМА” (извор със светена лековита вода). Денят е 17 юли, в който ден православните християни тачат нейната светла памет. За благодарност към св. Марина, друговерецът подарил нивата с АГИАЗМАТА, от клетва (поръчение), като идват там болни, да има място за настаняване. Чудото се разнесло не само в България, но и в Молдовлахия, Сърбия и др. От тогава и до днес паметта на св. Марина се тачи и не се забравя. Не пресеква притокът от вярващи, които през всички времена на възход и падения, на робство и свобода, с гореща вяра търсят и получават изцеления от различни болести и недъзи – по нейното застъпничество пред Господа Иисуса Христа. “Векове от слава, затънали в мрак” (Иван Вазов). “Няма нищо, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве” (Лука 8:17). Вярата е представа за неща, за които се надяваме и които не виждаме. Изцеленията стават според нея. Чудеса стават и днес. Тържеството на Църквата, нейната велика историческа победа, извоювана с безценната кръв на хилядите мъченици на вярата, всякога буди благоговение не само у християнина, но и всеки, който прелиства историята на Църквата и зачита историческата правда. Вратите на манастира “Св. Марина” са широко отворени целодневно

Когато и да решите да посетите манастира, ще намерите извора все там – в средата на манастирската църква, оформен като кладенец, с каменни стъпала, ограден с железен парапет във формата на осмоъгълник – с три вратички. Заради големия брой поклонници и обикновени туристи и посетители, които всяка година изпълват докрай малкото манастирско дворче – особено около датата 17 юли, през 1984 година водата от аязмото е изведена извън стените на църквата и е вкарана в четири декоративни чучура, от които всеки може да си напълни в бутилка или чаша.

Днес, местните хора продължават да крепят и пренасят от поколение на поколение вярата, че водата от извора под покровителството на Света Марина лекува очни и бъбречни болести, безплодие, уроки. Изследвания на химическия състав на водата показват, че тя е слабо минерализирана и подходяща за всекидневна употреба.

Вратите на манастира са широко отворени целодневно за поклонници.